Йен Пирс: Пръстът, който те сочи

— Добро утро, госпожо — казах. — Разбрах, че сте претърпели злополука. Нека ви прегледам.

Дори на мен мигновено ми стана ясно, че травмата е много сериозна. Краят на счупената кост бе пробил тънката като пергамент кожа и се подаваше назъбен и кървав. И сякаш това не стигаше, някой несръчен глупак явно се бе опитал да я върне на мястото ѝ, та така още повече бе разранил плътта, а после само бе вързал небрежно парче мръсен плат отгоре и сега нишките му бяха залепнали към костта и кръвта се беше съсирила.

— Пресвета Дево, Майко Божия! — възкликнах с негодувание, за щастие на италиански. — Кой идиот стори това?

— Тя сама — отвърна тихо момичето, когато повторих последното на английски. — Не е имало никой при нея и е направила каквото е могла.

Работата изглеждаше много зле. Дори як млад мъж би изпитал сериозна слабост при такава фрактура. Съществуваше и опасност от загниване или пък полепналите нишки да предизвикат инфекция. Потреперих при тази мисъл и едва тогава осъзнах, че в къщата цареше невероятен студ.

— Вървете и незабавно запалете огън. Тя трябва да е на топло — поръчах.

Момичето не помръдна.

— Не ме ли чухте? Направете каквото казах.

— Нямаме нищо за горене — отвърна.

Какво можех да сторя? То се знае, беше неуместна проява и несъблюдаване на достойнството, но понякога задълженията на лекаря не се ограничават само до лекуване на физически страдания. С известно раздразнение извадих няколко пенса от джоба си.

— Вървете и купете дърва тогава — наредих.

Тя погледна монетите, които тикнах в шепата ѝ, и без думичка на благодарност излезе от къщата.

— Така, госпожо — обърнах се отново към възрастната жена, — скоро ще ви сгреем. Това е много важно. Но първо се налага да почистя раната ви.

Залових се за работа; за щастие момичето се върна бързо с дърва за огрев и живи въглени, така че скоро разполагах с гореща вода. Вярвах, че ако съумея спешно да промия раната, ще наместя счупената кост, без болката да я убие, и ако не започнеше треска или гниене, ако бъдеше на топло и нахранена, можеше и да оживее. Но опасностите бяха много и всяка от тях можеше да доведе до смърт.

Когато започнах, тя дойде донякъде на себе си, което беше добре, но впрочем от болката, която ѝ причинявах, и мъртвец би се свестил. Тя ми обясни, че се подхлъзнала на леда и паднала лошо, но за всичко друго беше също тъй заключила уста, както и дъщеря ѝ, макар за нея да имаше извинение.

Вероятно по-благоразумни или по-горди хора биха си тръгнали веднага, щом момичето призна, че няма пари; може би и аз трябваше да го направя, особено като се разбра, че няма с какво да се стоплят; със сигурност не биваше и да помислям аз да осигуря лекарства за старицата. И тук не опира до теб самия; длъжен си да браниш реномето на професията. Но съвестта не ми позволяваше да постъпя според правилата. Понякога не е лесно да си едновременно Джентълмен и Лекар.

Нещо повече, макар да бях изучавал как се почиства рана и се намества счупена кост, никога не го бях правил на практика. Оказа се, че на лекциите е изглеждало далеч по-лесно, отколкото беше в действителност, и се боя, че причиних немалко страдание на възрастната жена. Но накрая костта беше наместена и кракът превързан, а аз пратих момичето с още от моите оскъдни пенита за мехлем. Докато я нямаше, насякох няколко трески и ги превързах към крака, та ако бабата имаше късмет да остане жива, костта да зарасне правилно.

На този етап вече бях твърде унил. Какво правех тук в този провинциален неприветлив мизерен малък град, заобиколен от непознати, толкова далеч от всичко познато и от хората, които държаха на мен? И по-важното, какво щеше да стане, когато се окажех без пари за подслон и храна?

Обзет от тези мрачни мисли, напълно игнорирах пациентката си с чувството, че вече съм направил за нея повече от достатъчно, и се заех да разглеждам книгите, наредени на лавицата; не че изпитвах интерес, просто така можех да обърна гръб на клетото създание, което бързо се превръщаше в символ на бедите ми. В допълнение се боях, че усилията и разходите ми ще идат напразно: макар млад и неопитен, вече разпознавах смъртта, когато я гледах в лицето, усещах дъха ѝ и се докосвах до потта, която тя караше да избива по кожата.

— Угрижен сте, господине — обади се старицата със слаб глас. — Боя се, че съм голяма тегоба за вас.

— Не, ни най-малко — отвърнах с безцветния тон на дълбоката неискреност.

— Много любезно, че го казвате. Но и двамата с вас знаем, че нямаме пари, за да заплатим за помощта ви. А по лицето ви разчетох, че вие самият сте в нужда, та макар и да сте в богаташко облекло. Откъде сте? Не изглеждате като местните хора?