Йен Пирс - Пръстът, който те сочи

И все пак четох въпросния вестник в продължение на половин час, заинтригуван от материал за войната в Крит, докато тропот на крака нагоре по стълбите и отварянето на вратата не наруши концентрацията ми. Беглият поглед удостовери, че това беше жена на деветнайсет-двайсет години, средна на ръст, но неестествено слаба: нито следа от пухкавост, свидетелството за истинска красота. Лекарят у мен се запита няма ли у нея склонност към туберкулоза и не е ли редно за профилактика да изпушва лула тютюн всяка вечер. Косата ѝ беше тъмна, естествено къдрава, дрехите ѝ бяха бедняшки (в същото време спретнати и огладени) и макар лицето ѝ да бе миловидно, общо взето нямаше нищо забележително у нея. Въпреки това беше от онези, върху които спираш очи и се извръщаш, но после против волята си изпитваш потребност да ги погледнеш отново. Причината отчасти бяха очите ѝ — изключително големи и тъмни. Но повече ме удиви осанката ѝ, дотолкова неподобаваща на съсловието ѝ. Тази слаба девойка се държеше като кралица и се движеше с грацията, която баща ми мечтаеше да види у по-малката ми сестра, и по тази причина похарчи цяло състояние за учители по танци.

Без особен интерес я проследих как с твърда крачка прекоси залата, доближи се до червендалестия господин и дочух как го нарече „докторе“, после спря пред него. Едва заговори и той вдигна лице с притеснено изражение към нея. Малко долових от думите ѝ — разстоянието, недоброто ми владеене на английски и тихият ѝ глас не ми позволиха да схвана пълния смисъл, но от чутото заключих, че тя търси от него помощ като от лекар. Естествено, крайно необичайно бе някой от простолюдието да прибегне до услугите на доктор. Впрочем, аз почти нищо не знаех за Англия, възможно бе тук това да е прието.

Молбата бе посрещната с неумолим отказ и това никак не ми се хареса. Е, разбира се, да се напомни на момичето къде му е мястото си беше в реда на нещата. Всеки благородник има правото да постъпи така, ако към него се обръщат без дължимата почтителност. Ала изражението на този човек — злоба, пренебрежение или нещо подобно — предизвика презрение у мен. Както ни казва Тулий: в подобни случаи трябва да се отказва със съжаление, а не със злорадство, което повече унижава говорещия, отколкото служи като урок за благопристойност.

— Какво? — каза той, като крадешком оглеждаше залата и така издаваше опасенията си, че са наблюдавани. — Върви си, драга, и то незабавно.

Тя отново заговори, но много тихо и не чух думите ѝ.

— С нищо не мога да помогна на майка ти и ти го знаеш. А сега бъди добра да ме оставиш на мира.

Момичето леко повиши глас:

— Но, господине, налага се да помогнете. Не си мислете, че моля…

Ала като видя, че той е непреклонен, прегърби рамене под неуспеха си и се отправи към вратата.

Защо станах, слязох след нея по стълбите и я заговорих на улицата, сам не знам. Може би у мен се пробуди рицар от рода на Риналдо или Танкред. Нищо чудно, след като този свят тук през последните дни се бе отнесъл така зле с мен, изпитах съчувствие към нея в бедата ѝ. А не е изключено — по причина, че бях премръзнал, уморен и угнетен от неволите си, да бях принизен до усещането, че разговор с нея би бил допустим. Не знам; но преди да се бе отдалечила твърде много, догоних я и любезно се прокашлях.

Тя се обърна, кипнала от ярост.

— Оставете ме на мира! — изрече рязко.

Явно съм реагирал, сякаш ме е зашлевила през лицето. Знам, че прехапах устна и промълвих „О!“ в изненадата си от реакцията ѝ.

— Моля за извинение, мадам — изрекох на най-добрия си английски.

У дома бих се държал различно: учтиво, но с фамилиарност, даваща да се разбере кой е по-високопоставен. На английски, естествено, подобни тънкости бяха непостижими за мен; умеех да разговарям само с изискани дами и затова ѝ говорех като на такава. От страх да не изглеждам необразован глупак (англичаните са убедени, че единствените причини да не разбираш езика им, са, че си тъп или се инатиш), реших да придружа думите си със съответните жестове, сякаш подобна любезност ми идеше от сърце. Та затова ѝ се поклоних.

Нямах такова намерение, но това отне вятъра от платната ѝ, ако трябва да прибегна към любимата морска метафора на баща ми. Гневът ѝ угасна, като се озова изправена пред галантност, вместо пред грубост. Сега тя ме погледна с любопитство и между веждите ѝ се появи много привлекателна бръчица в израз на объркването ѝ.

Реших да продължа в същия дух.