Йен Пирс - Пръстът, който те сочи

Наложи ми се да разпитам някакъв слуга и от него узнах, че агентът на баща ми е починал скоропостижно преди няколко седмици. И нещо по-лошо: Манстън тутакси присвоил капитала и фирмата, като отричал, че изобщо някаква част принадлежи на баща ми. Като доказателство представил на нотариус документи (подправени, естествено). С други думи, той бе завладял чрез мошеничество всички пари на семейството ми — във всеки случаи онези, които се намираха в Англия.

За съжаление въпросният слуга не можа да ми каже нищо повече. Да подам жалба в съда? Та аз нямаше как да докажа истинността на твърденията си, така че никаква полза не би имало от това. Бих могъл да се обърна за съвет и към адвокат, но макар Англия и Венеция в много отношения да се различават, имат сходство в едно — в ненаситната алчност на адвокатите за пари, каквито, уви, не ми се намираха. Тоест, в необходимото количество.

При това много бързо ми стана ясно, че Лондон е крайно нездравословно място. Не говоря за знаменитата чума, която тогава още не беше поразила града; имам предвид, че в същата вечер Манстън ми прати наемници, които да ми подскажат, че животът ми би бил в по-голяма безопасност някъде другаде. За щастие те не ме убиха — напротив, проявих се много достойно в схватката, благодарение на парите, пръснати от баща ми за уроците ми по фехтовка, и по моему един от бандитите напусна бойното поле в много по-тежко състояние от мен. И все пак взех предвид предупреждението и реших да стоя в сянка, преди да избера какъв курс на действия да поема. Няма да се връщам повече към този епизод, ще кажа само, че с времето изоставих опитите за компенсация, а и баща ми реши, че дължимата сума няма да покрие парите, които ще бъдат изхарчени по това начинание. В продължение на две години с неохота забравихме проблема, докато не научихме, че един от корабите на Манстън се е приютил в пристанището на Триест, за да изчака преминаването на буря. Семейството ми предприе мерки за конфискацията му (венецианското правосъдие също толкова облагодетелства венецианците, колкото английското — англичаните) и заедно с товара си корабът донякъде покри загубите ни.

Ако баща ми бе дал позволение да си тръгна незабавно, това безмерно би повдигнало духа ми, тъй като лондонското време е способно да потопи и най-силния човек в дълбоко отчаяние. Мъглата, непрестанното потискащо ръмене и студеният вятър, пронизващ тънкия ми плащ, ме доведоха до мрачно униние. Само дългът пред семейството ме принуди да остана, вместо да се втурна към пристанището и да умолявам някой капитан на кораб да ме върне у дома. Само че не прибегнах към това твърде разумно решение, а написах на баща ми обяснение за случилото се и обещах да сторя всичко по силите си, като не пропуснах да посоча, че нищо няма да постигна, докато не получа достатъчно подкрепление от ковчежетата му с пари. Ясно ми беше, че някак трябваше да свързвам двата края в продължение на много седмици, докато пристигнеше неговият отговор. А междувременно разполагах само с около пет лири. Професорът, при когото учих в Лайден, любезно ми даде препоръчителни писма до двама свои английски кореспонденти и тъй като не познавах никого друг в страната, реших да апелирам към тяхното човеколюбие. Онова, което ме привличаше допълнително, бе, че и двамата не живееха в Лондон; избрах онзи, който беше в Оксфорд, тоест на по-близко разстояние, и реших да ида при него възможно най-бързо.

Англичаните изглежда хранят силни подозрения към хора, местещи се от едно място на друго, и създават на пътешествениците всевъзможни спънки. На спирката, където чаках пощенския дилижанс, бе окачен лист хартия, съобщаващ, че разстоянието от осемдесет мили до Оксфорд отнема осемнайсет часа — ако е угодно на Бог, упоменаваше се благочестиво в края. В този ден на Всевишния явно не му бе угодно. Поради дъжда голяма част от пътя буквално беше изчезнала, така че кочияшът насочваше конете сякаш през разорано поле. След няколко часа се откачи колело, сандъкът ми се изтърси на земята и му се повреди капакът, а край жалко градче, наречено Тейм, един от конете си счупи крака и се наложи да го застрелят. Прибавете към това отбиването в едва ли не всеки хан в Южна Англия (собствениците подкупват кочияшите да спират) и няма да се учудите, че пътуването отне двайсет и пет часа и бях стоварен пред странноприемница на главната улица на града в седем часа сутринта.

Ако слуша англичаните (славата им на самохвалковци е спечелена с пот на чело), неопитният пътешественик би си въобразил, че в страната им са най-великолепните сгради, най-големите градове, най-богатите, най-ситите и най-щастливи хора на света. Моите впечатления бяха съвсем други. Човек, привикнал с градовете Ломбардия, Тоскана и Венеция, може само да се изумява от миниатюрните размери на селищата в тази страна и от почти необитаемата територия, където овцете са повече от хората. Единствено Лондон, epitome Britania 3 3 Въплъщение на Британия (лат.). — Б.пр. , и величаво средище на търговията може да издържи на сравнение с великите градове на континента; всички останали са мизерни, полуразрушени, обеднели от упадъка на търговията вследствие на неотдавнашния политически смут и пълни с просяци. Макар и някои университетски сгради да не са лоши, в Оксфорд има само няколко улици, достойни за внимание, и в която и посока да тръгнете, след десет минути непременно ще се озовете извън границите на града сред полето.