Йен Пирс - Пръстът, който те сочи

Имах адрес на къща в северната част на града на широка улица, почти до самата градска стена. Тогава там живееше чуждестранен търговец, имал навремето дела с баща ми. Къщата бе неугледна и срещу нея имаше парцел, на който се строеше още една университетска сграда. Англичаните имаха високо мнение за въпросната постройка, изпълнявана по проект на млад и твърде високомерен човек, с когото се запознах по-късно; в последствие той се прочу с възстановяването на катедралата „Сейнт Пол“ след големия пожар в Лондон. Славата на въпросния Кристофър Рен е съвършено незаслужена, тъй като той е лишен от усет за пропорция и не е способен да създаде хармонична творба. Но така или иначе, това бе първата сграда в Оксфорд, строена по съвременни принципи, и пораждаше голям ентусиазъм сред невежите.

Господин Ван Лееман, търговецът, ме гости с топла напитка, но със съжаление заяви, че с нищо друго не може да ми услужи, тъй като няма място да ме подслони. Сърцето ми още повече се сви, но той поне побеседва с мен известно време, настани ме до горящата камина и ми разреши да се приведа във вид, та да изглеждам по-пристойно, когато отново се покажа пред хора. Освен това ми поразказа нещичко за страната, в която се намирах. Бях печално неосведомен относно нея и знаех само онова, което бях чул от познатите си в Лайден, и още, че над двайсетгодишната гражданска война неотдавна най-сетне бе свършила. Но Ван Лееман бързо ме извади от заблудата, че Англия вече е обител на мир и безметежност. Да, кралят се върнал, каза той, но толкова бързо си създал репутация на развратник, че предизвикал отвращението на целия свят. Отново се надигали раздорите, довели баща му до война с поданиците, а в крайна сметка и до обезглавяването му, и бъдещето изглеждало много мрачно. Ден не минавал в пивниците да не се обсъждат слухове за бунт, заговор или въстание.

Но, успокои ме той, това не бивало да ме тревожи, нямало никакво отношение към мен, а за мирния пътешественик имало немалко интересни обекти в Оксфорд, който се гордеел с някои от най-знаменитите люде в сферата на новата философия. Чувал бил за почитаемия Робърт Бойл, до когото имах препоръчително писмо, и ми обясни, че ако желая да намеря път към неговото общество, следва да ида в кафенето на господин Тилярд на Главната улица, където вече от няколко години провеждал събранията си Химическият клуб и където, освен всичко друго, се поднасяла топла храна. Дали това беше услуга, или намек? Но така или иначе аз наметнах плаща си и го помолих за още една любезност — да оставя багажа си, докато си намеря постоянно жилище, — след което се отправих в указаната от него посока.

В онези дни Англия се беше побъркала по кафето, дошло там заедно с връщането на евреите. Горчивите зърна, то се знае, не бяха нещо ново за мен, тъй като ги пиех за прочистване на далака и за подобряване на храносмилането, но не разбирах такова увлечение по кафето, че да има специални сгради, където да се консумира в поразителни количества и на скандална цена. Заведението на господин Тилярд се оказа извънредно приятно и уютно, макар да бях зашеметен, когато ми взеха едно пени за вход. Но не можех да се покажа бедняк, защото баща ми ме бе учил, че колкото по-беден изглеждаш, по-беден ставаш. Платих с весела усмивка, после отнесох напитката си в Библиотеката и това ми струваше още две пени.

Клиентелата на кафенетата е внимателно подбрана, за разлика от таверните, които приютяват куцо и сакато. В Лондон например има англикански кафенета и презвитериански кафенета, такива, където се събират писачи на новини и поезия, за да обменят лъжи, кафенета, където тонът се диктува от учени хора, разговарящи, без да се опасяват, че ще ги оскърби невежа или че ще ги оповръща пияница. Такава бе теорията за присъствието ми в конкретното заведение. Практиката донякъде се разминаваше с представите ми: обществото на философите, каквито се предполагаше, че се намират там, не скочи дружно да ме приветства. Всъщност в залата имаше всичко на всичко четирима души и когато се поклоних на единия — масивен червендалест мъж с кървясали очи и рядка прошарена коса, — той се престори, че не ме вижда. Никой друг не обърна особено внимание на появата ми, с изключение на няколкото любопитни погледа, които си спечелих като човек, чийто вид говореше за някакво положение.

След като първият ми опит да се приобщя към английското общество не успя, реших да не губя време за подобни усилия в бъдеще. Единственото, което ме задържа, бе вестникът, който се печаташе в Лондон и после се разпространяваше из страната — съвършено новаторска идея. Третираше новините с голяма откровеност, при това съдържаше репортажи не само за събития от страната, а и за такива в чужбина, а тъкмо те силно ме интересуваха. По-късно обаче бях информиран, че вестникът бил хладка вода в сравнение с неотдавнашното минало, когато враждата между различните партии породила много такива издания. За краля, против краля. За парламента, за армията, за или против това или онова. Кромуел, а после завърналият се крал Чарлс бяха положили усилия да възстановят някакъв ред с основателни предположения, че подобни писания подвеждат хората да си въобразяват, че разбират от държавни дела. А по-глупава идея трудно може да съществува: та нали е очевидно, че читателят е информиран само за това, което пишещият иска той да знае, и така е примамван да повярва в какво ли не. Подобни волности имат за цел единствено наглите писачи, изпод чиито пера излизат тези трактати, да придобиват влияние и да се разхождат наперено, сякаш са благородни джентълмени. Всеки, който е срещал тези английски журналисти (по моему думата произлиза от френски и си е направо синоним на „надничари“), е наясно колко нелепо е това.