Ричард Кондън - За честта на Прици

Мейроуз беше намерила номера на Айрин.

— Нека ти кажа, че трябваше доста да се потрудя, за да го получа, Чарли — рече тя — По-лесно щеше да се открие номерът на телефонна кабина на връх Еверест.

— Искам да ти изпратя нещо наистина хубаво заради услугата, Мей.

Тя се изсмя тъжно.

— Прати ми свети Валентин 18 18 Патронът на влюбените — Бел.пр. — отвърна тя. — От това имам нужда.

Беше 9:25, следователно 6:25 в Калифорния, подходящ час. Айрин отговори на третото позвъняване.

— Обажда се Чарли Партана — От вълнение дъхът му спря.

— Чарли Партана ли?

— Да.

— Това е страхотно! Как откри номера ми?

— Помолих някого за това. Не се сърдиш, нали?

— Да се сърдя? Поласкана съм. Къде си?

— В Бруклин.

— О!

— Но утре трябва да бъда в Лос Анджелийс за няколко дни. Помислих, че бихме могли да вечеряме заедно.

Последва продължителна пауза.

— Добре — съгласи се тя — Мисля, че ще мога.

— Прекрасно. Тогава ще мина да те взема. Кога е удобно?

— В седем часа.

— Чудесно.

— Но не тук. Нека бъде… какво ще кажеш за фоайето на Бевърли Уилшър?

— Добре. Съгласен съм. Приятни сънища.

Той натисна прекъсващия бутон, но остана дълго втренчен в апарата. Цял живот беше приемал телефона като част от мебелировката си. Ами когато имаш нужда от адвокат или лекар? А какво да кажем за това, което апаратът току-що беше направил за него? Нищо ли? За бога, да не би да ти е предал вица на деня или хороскопа ти? Сега той беше променил изцяло очакването му за живота. Този телефон му беше дал Айрин. Ако отсега нататък видеше лоши деца да изтръгват телефонните апарати от кабините, както често правеха в квартала, щеше да ги набие.

Едва появила се във фоайето на хотела, с шапка от блестящо зелена ефирна материя, която би превърнала всеки шапкарски магазин във водещо място на изкуството, тя — както Чарли забеляза от другия ъгъл — беше забавила движението във фоайето до минус девет мили в час.

Той напрегнато наблюдаваше какво впечатление направи появата й в залата, съжалявайки бедния Паули. Представяше си, че вижда как очите на стария човек се замъгляват, как служителите и случайно намиращите се там се възбуждат, а всяка жена, която я зърваше, разбираше, че при такава съперница съдбата я осъждаше на вечна самота. Присъствието й подкоси краката му и той се хвана за облегалката на един стол, вторачен в нея. Той прекоси фоайето, застана пред нея и каза:

— Страхувах се, че няма да те видя отново.

— Аз ти се обадих — обясни тя. — Мейроуз ми даде телефона ти. Но тебе те нямаше. Щях отново да те потърся в неделя сутринта.

Тя лъжеше, но това беше хубава лъжа.

— Не ме ли будалкаш?

Това доказваше нещо на Чарли, даваше му надежди, че няма да е мимолетно увлечение, от което най-много се страхуваше.

— Нека да отидем някъде — предложи той.

Тя стана. Беше почти три инча по-ниска от него, но той не си спомняше да е била толкова висока.

— С по-високи токчета ли си? — попита той.

— По-високи от какво?

— По-високи от тези на сватбата.

— О, да, наистина.

— На алеята има наета кола с шофьор.

— Хайде да вземем моята, ти ще караш.

Никога не бе чувал такъв глас. Преди да се прибере вкъщи щеше да накара Паули да му пусне филми с Гарбо, защото гласът на Айрин Уокър звучеше като нейния. Беше чел някъде, че някой платил хиляда и петстотин долара за увехнала роза, която Гарбо целунала може би преди двадесет години. Тогава си помисли, че това ще е някой глупак, но сега разбра, че би платил хиляда и петстотин долара за всяка роза, която е била в една стая с Айрин Уокър. Беше в една стая с нея. Тя го харесваше и скоро щеше да го целуне. Може би един ден щяха да го продадат на търг и само Господ знае колко щяха да дадат за него.

Тръгнаха бавно покрай асансьорите, витрините и ресторантите, към широкия покрит изход за колите. Тя пошушна нещо на едно пиколо и една кола с цвят на аметист, непозната марка, двуместна, със свален гюрук веднага бе паркирана пред тях. Чарли помогна на Айрин да се качи, даде бакшиш на момчето и му каза да освободи наетата кола. Отиде до шофьорското място и седна.

— Що за кола е тази?

— Gozzy.

— Gozzy ли?

— Копие на Мерцедес от 1929 година. Японците ги правят в Англия за арабския пазар. Това е голяма кола — като за Калифорния.

— Голяма за всяко място — подхвърли Чарли, когато излизаха от двора — Навярно е много скъпа.

— Е, не беше без пари — призна си Айрин — Но, господи, помисли колко ще струва след две години! Какво обичаш да ядеш?