Ричард Кондън - Фамилията Прици

Паркира колата и влезе в сградата, където живееше Мардел. Часът бе 12:45, понеделник. Тя му отвори, готова за тръгване; не го покани вътре. Колената му се огънаха. Никога не беше виждал такава исполинска красота. Бе облечена с поло, златисто на цвят, никакви бижута. Косата й се спускаше до раменете като блестящо златна перука тип Клеопатра, а цепнатините на златистите й очи му позволяваха да проникне чак до закачливата игривост, скрита дълбоко, дълбоко в тях; отпъди видението, тъй като искаше да почувствува с всяка фибра на тялото си смазващото физическо въздействие, което тя предизвикваше на дневна светлина, без грим и далече от казино „Латино“, оставила го без дъх и воля, неговата гаснеща воля, иначе призована да го възпира, за да не я сграбчи.

— Страхотна си!

— Хайде да вървим — тя тръгна да излиза и дръпна вратата след себе си.

Чарли я обхвана през кръста и погледът му се закова в нейния сякаш очните му нерви се бяха вледенили, като на полярния изследовател Скот в очакване на бялата смърт. Очите му останаха вцепенени и студенобляскави, но ръцете се плъзнаха но гърба й и здраво я притеглиха, както само Мохамед вероятно е придърпал планината към себе си в последните схватки на класическия двубой. Тя плавно се отпусна в ръцете му като плъзгащ се към кея ферибот. Той се повдигна на пръсти. Тя подви колене и се сниши с няколко сантиметра, но не преви гръб. Целувката им бе нежно тайнство. След няколко мига, макар и неохотно, се отделиха — Чарли по-неохотно от Мардел. Тя заключи вратата и излязоха навън.

Обядваха в ресторант, известен като Италианския на Двадесет и първа улица.

— Какво ще кажеш да поръчам? — попита Чарли, но когато изчете менюто, разбра с ужас, че предлагат флорентинска кухня, затова поръча стек.

— Обожавам стек — рече Мардел. — Това типично италианско ястие ли е?

— К’во да правим? Т’ва е тоскански ресторант.

— Но отпред пише италиански.

— Тоскана е малко градче в Северна Италия. Нищо не разбират от ядене. Следващия път ще те заведа в истински, сицилиански ресторант — той изтри челото си със салфетката.

— Слушай Мардел, вярвам, че каквото е началото, такъв ще е и краят. А ти?

— Аз… е, предполагам, че е така.

— Затова едно нещо само ще ти кажа. Няма полза да го крия от теб — и поемайки дълбоко дъх, той каза — обичам те, Мардел. Ето това е. Нищо не може да се промени.

— Ти ме обичаш? — тя изрече думите като че не вярваше на ушите си.

— Изненадах ли те? Не го ли искаш?

— Не, не съм казала такова нещо…

— Е, к’во казваш тогава?

— Ами, как така ме обичаш? Ако съберем минутите, когато сме били заедно, няма да се получи повече от четиридесет и пет.

— Как така те обичам!? — той извика невъздържано, отпращайки с ръка келнера за напитки. — Как е възможно да не те обича човек! Ти си най-обичното нещо, което съм виждал. Досега не съм срещал нищо по-истинско от тебе.

— Чарли, идва ми вече много.

— Девствена ли си?

— Какво?

— Нали искаш да знаеш колко дълбоко е чувството ми, затова те попитах. Нищо не ме интересува. Миналото си е минало. Обичам те, Мардел.

— Трябва да поговорим. Ти не знаеш коя съм.

— Познах те още щом те видях. Доверявам се на чувството си. Понякога греша, когато ме води разумът, но преди никога не съм изпитвал такова усещане, зная, че не греша. Ти си моя Мардел.

Келнерът се олюляваше под тежестта на ястията — по две порции стек по флорентински, кнедли — strozzaperti — с извара, пармезан, цвекло, спанак, яйце в сос и още пармезанско сирене. Бифтеците бяха като куфари.

— О, Чарли — захласнато възкликна тя, — какви вкуснотии! Толкова съм гладна!

Мардел ла Тур, двадесет и три годишна и един месец, бе изцяло погълната от фантасмагоричните си артистични превъплъщения. Умът на приятелката й, Хати Блекър, бе изтощен от тежки мисли за придобиването на магистърска степен, което би й позволило да продължи работата си за докторат в областта на бихейвиоризма. Последната година Мардел бе станала нейна сянка, оказвайки й безценна помощ при изучаването на различни типове човешко поведение. И така, досега тя бе влизала в кожата на Френси Брейдън, циркова артистка, майсторка на трапеца; Лили Еймис, откачена по тениса, професионалистка: в Хамбург бе известна като Герт Шримър, владееща женската „еротична“ борба в кал; в Лос Анджилиз се бе появила под името Джанет Мартин, сътрудничка на филмова агенция. Всичко това Мардел правеше не за да изкара прехраната си, а за да помогне на Хати.