Ричард Кондън - Фамилията Прици

— Момичетата ми довериха, че от нас се очаква понякога да забавляваме гангстери по масите.

— Кои момичета, тези ли?

— А, не, в гримьорната някой говореше.

— Така ли? Е, нека ти обясня нещо…

— Казаха, че казиното се държи от гангстери, които идват и се срещат с други гангстери тук.

Чарли се вкамени.

— Приличаме ли на гангстери, ние на масата?

— О, да, определено.

— По какво съдиш?

— Ами, по всичко.

— Така значи, по всичко. Аз съм бизнесмен от Бруклин. А те двамата са от Ню Орлиънс, също бизнесмени. Потеклото ни е италианско, затова говорим така, а като прибавим, че съм от Бруклин…

На по-плещестия и набит нюорлиънски бизнесмен сервираха салата като за началство, която май бе гарнирана със свински котлети. А от другия се разнесе басовият тембър на „тръбата му“ — продължителна, горда пръдня, мярка за остроумие. Момичетата от двете му страни се смееха пискливо.

— Съжалявам — каза Мардел на Чарли, като че ли се извиняваше вместо Натал. — Не исках да ви обидя.

— Слушай, не аз, а ти говориш шантаво. Така ли говорят в Шаафсбрий, Англия?

— Всъщност, ние сме по-близо до Семли.

— Всеки в Бруклин ще ти каже, че си говоря нормално. Ако си мисля, че си нещо малко не в ред, това дава ли ми право да питам дали не си проститутка или нещо такова?

— Хич ме няма да поддържам благовъзпитан разговор, защото винаги съм нащрек, очаквам да ме прониже нов радиосигнал.

— Какво?

— Така се предпазвам от проказа.

— Зарежи това — каза той. — Хайде, ще те изпратя до вас.

— Не мога.

— Защо?

— Имам още едно излизане.

— Ще го уредя.

— О, съжалявам, господин Партана, но не ми е възможно да приема.

— В неделя и понеделник не си на работа, нали?

— Не съм.

— Може ли в неделя да вечеряме някъде заедно?

— О, трябва да измия косата си, интимните части на тялото и да дочета една книга.

— Книга?

— Да. От библиотеката, срокът й изтича.

— А в понеделник?

Тя внимателно следеше лицето му.

— В понеделник става, но само ако обядваме някъде в моя квартал.

— Къде с това?

— Челси.

— Къде?

— Живея на Двадесет и трета западна улица, 148.

— Чудесно. И на майната да си, няма страшно. — Той изведнъж се отпусна на стола, така че почти се изхлузи под масата. Миризливата свирка на Натал сега гонеше горните регистри, а двете момичета се пръскаха от смях.

— Как го правиш? — попита едната, хванала бедрото му, възбудена от близостта до човек с такова чувство за хумор.

— Зависи колко въздух поемам — отвърна скромно Натал. — Колкото повече въздух глътна, толкова по-шумно излиза.

Страстно желание мореше Чарли цели пет дена. Неговото общество и бизнес-среда му налагаха ролята на плашило, но това поведение и външност бяха по-скоро професионална необходимост. А у Чарли имаше една много нежна жилка, придобита от разказите по списанията, които четеше от най-ранна детска възраст. Все по-силно у него се утвърждаваше чувството на безпомощност пред красивите жени, защото подобно парите за Прици, красотата бе неговия Граал, според строгото й определение скътано дълбоко в сърцето му. Не си падаше по картините в музеите, или най-прекрасните примери за смелост и всеотдайност, или, да кажем, неизменния екстаз от голямата поезия — неговото безбрежно чувство за красота започваше и свършваше с красивата жена. Това го причисляваше към най-влюбчивите мъже в републиката, може би даже и на планетата. У други подобна черта би могла да се нарече романтичност или простодушие, но болезнената чувствителност на Чарли към великолепието беше бездънна; много, много отдавна, още от пубертета, благоговението пред женските прелести за него беше станало истинско естетическо изживяване, изпитвано от него многократно.

От мига, в който се раздели с Мардел, не можеше да мисли за друго, освен за красивата и изящна великанка, която не знаеше дори, че работи за Чарли. Кой знае колко пъти стоя под студения душ, когато се будеше посред нощ от умопомрачителните еротични картини измъчващи духа му; колко пъти излиза на терасата и в тъмнината, поемайки дълбоко дъх, кляка и прави лицеви опори. Най-после дойде денят, когато щеше да я види в плът и кръв; цяла грамада от плът, но изваяна като онези разкошни мраморни жени в средата на римските фонтани.

За този ден подбра дрехите си грижливо. Изплакна си устата с течност, която обещаваше да премахне лошия дъх, макар и да беше прочел в едно списание, че ако черният ти дроб не е наред, то от него се разнася зловоние. Чудеше се дали е възможно да намажат зъбите му с нещо бяло, така че да увеличи каратите на усмивката си, но беше твърде късно, не остана време за зъболекар. Опита една връзка, после друга, най-после, едва с третата успя да постигне лекотата на възела, която търсеше. На излизане обмисляше как да помоли за снимката й, без да се прави на мухльо.