Томас Харис - Червения дракон

Представи и се.

— Вие познавате ли го? — попита Реба полицайката.

Греъм извади служебната си карта, но жената дори не я погледна.

— Знам, че е от ФБР, госпожице МакКлейн.

И Реба се отприщи. Каза му всичко, описа всяка минута от времето, което бе прекарала с Франсис Долархайд. Гърлото и бе възпалено и тя често прекъсваше, за да смуче натрошен лед.

Той и зададе всички неприятни въпроси, тя отговори изчерпателно. Само веднъж с жест го помоли да напусне стаята. Това стана, когато и се повдигна и цялата закуска се върна обратно в легенчето, услужливо поднесено от униформената жена. Когато Греъм отново влезе, Реба беше бледа, с токущо измито лице. Той и зададе последния въпрос и затвори бележника си.

— Няма да ви изтезавам повече. Но все пак ще намина още веднъж да видя как се чувствате.

— Ще наминете, естествено. Каквато съм неотразима чаровница… За пръв път в очите и се появиха сълзи и той разбра какво разяжда душата и.

— Бихте ли ни оставили сами, сержанте? — обърна се към униформената жена и хвана ръката на Реба.

— Сега ме изслушайте внимателно. Долархайд наистина не е бил в ред, но това не важи и за вас. Казахте, че е бил внимателен, и аз ви вярвам. Именно вие сте събудили човешкото в него и в крайна сметка не е бил в състояние да ви убие, не е могъл да гледа как умирате. Според специалисти по този вид психически отклонения, той се е опитвал да спре. Защо? Защото вие сте му помогнали. С това вероятно сте спасили живота на няколко души. Вие не сте привлекли един луд, а сте се сблъскали с мъж, който е носел лудостта дълбоко в себе си. Ето защо за нищо не сте виновна. Позволите ли да ви обземе подобно чувство, с вас е свършено. Утре-вдругиден ще дойда пак. Постоянно ми се налага да гледам ченгета и имам нужда от малко разтоварване. Затова няма да е зле да се погрижите за косата си.

Тя поклати глава и го отпрати с леко движение на ръката. Нещо като усмивка пробягна по устните и, но Греъм не беше сигурен.

Позвъни на Моли от офиса на ФБР в Сейнт Луис. Слушалката вдигна дядото на Уили.

— Уил Греъм на телефона — каза той на някого.

— Здравейте, господин Греъм. Старците винаги го наричаха „господин Греъм“.

— Мама каза, че се е самоубил. Съобщили го по телевизията. Голям късмет! Спестил ви е неприятности по залавянето. А и на нас, данъкоплатците, спестява доста пари. Нали вие ги харчите. Наистина ли е бил бял?

— — Да. Рус като скандинавец. — Дядото и бабата на Уили бяха от скандинавски произход. — Мога ли да говоря с Моли?

— Сега ще се върнете във Флорида, нали?

— Скоро. Там ли е Моли?

— Мамо, той иска да говори с Моли. Тя е в банята, господин Греъм. А внукът ми закусва за втори път. Беше навън да поязди на чист въздух и отново е огладнял. Да можехте да го видите как нагъва! Бас държа, че е сложил поне три кила. Ето я, идва.

— Ало?

— Здрасти, сладострастнице!

— Добри новини, а?

— Така изглежда.

— Бях в градината, когато мама дойде да ми каже. Кога го разкри?

— Късно снощи.

— Защо не ми се обади? — Щях да събудя мама.

— Нищо подобно, тя не пропуска шоуто на Джони Карсън. Нямаш представа, Уил, колко се радвам, че не се е наложило да го залавяш.

— Ще се позабавя тук още малко.

— Четири-пет дни?

— Още не знам, Може би по-малко. Искам да те видя.

— Аз също, но след като приключиш с тази история.

— Днес е сряда. До петък трябва да…

— Уил, следващата седмица тук ще пристигнат от Сиатъл всички чичовци и лели на Уили, — мамама ги е поканила.

— Зарежи мамама! Между другото, защо я наричате така?

— Когато беше малък, Уили я…

— Ела си с мен у дома.

— Досега аз те чаках, Уил, Те толкова рядко виждат Уили, че още няколко дни…

— Ела сама тогава. Остави Уили там, бившата ти свекърва ще го качи на самолета следващата седмица. Ще ти кажа какво ще направим — ще се отбием в Ню Орлиънс, там има една кръчма, която се казва…

— Невъзможно, Уил. Хванах се на почасова работа в един тукашен магазин. Все пак трябва да им дам някакво предизвестие.

— Какво не е наред, Моли?

— Нищо. Стана ми тъжно, Уил. Знаеш, че дойдох тук, след като почина бащата на Уили. — Винаги го наричаше „бащата на Уили“, сякаш бе никаква институция. Нито веднъж не произнесе името му. — Тогава се събрахме всички заедно и някак се поуспокоих. Сега изпитвам нещо подобно и…

— С една малка разлика — аз още не съм умрял.

— Не се дръж по този начин.

— По какъв начин? По такъв точно начин?

— Ти си луд.

Греъм притвори очи.