Томас Харис - Червения дракон

Улови ръцете и, доближи лице до нейното, станало бронзово от заревото на пожара.

— Франсис Долархайд! — произнесе той и леко я разтърси. — Къде е Франсис Долархайд?

— Там, вътре — прошепна тя. Изранената и ръка се вдигна по посока на пожара, после безсилно се отпусна. — Там вътре, мъртъв.

— Сигурна ли сте? — попита Крофорд и впи поглед в невиждащите и очи.

— Бях с него.

— Разкажете ми всичко.

— Застреля се в главата. Пипнах дупката в лицето му, Подпали къщата и се застреля. Докоснах го. Беше проснат на пода. Пипнах дупката. Мога ли да седна?

— Да — рече Крофорд и влезе заедно с нея на задната седалка на полицейската кола. Обви раменете и с ръце и я остави да поплаче на рамото му.

Прав насред покритата с чакъл алея, Греъм гледа пламъците, докато лицето му се зачерви и започна да го боли. Подети от лекия ветрец, гъстите стълбове дим закриха луната.

Сутрешният бриз беше топъл и влажен. Вдигаше облачета пушек от руините, които доскоро бяха къщата на Франсис Долархайд. Над полето се стелеше тънък слой сивкав, дим. Няколко самотии дъждовни капки паднаха върху горещата жарава и избухнаха в облачета пепел и дим.

Наблизо беше спряла пожарна кола с въртяща се на покрива сигнална светлина.

Ейнсуърт, началник на отдел „Експлозиви“ във ФБР, стоеше заедно с Греъм откъм подветрената страна. В ръцете си държеше термос с кафе и хартиена чашка.

— Слава богу, че още е прекалено горещо — намръщи се Ейнсуърт, като наблюдаваше как един пожарникар се опитва да рови с желязна кука из развалините. С местните власти се беше държал подчертано вежливо, но пред Греъм можеше спокойно да каже, каквото си мислеше. — Ще трябва да пресея всичко това, мътните да го вземат. Тия заместник-шерифи и старши полицаи така ще осерат всичко, че това място ще заприлича на ферма за отглеждане на пуйки.

Докато любимият му микробус, оборудван за изследване на експлозиви, пристигне от Вашингтон, Ейнсуърт беше принуден да се задоволи с апаратурата, която бе успял да натовари на самолета. Пристъпи към близката патрулна кола, измъкна от багажника и избеляла моряшка торба и извади топлозащитното си бельо, азбестовите ботуши и гащеризон.

— Как изглеждаше експлозията, Уил? — попита.

— Ослепителна светкавица, която бързо угасна. По тъмна в основата. Всичко се разхвърча — прозоречни рамки, цели парчета от покрива. Също и стените, късове, от които открихме навътре в полето. Имаше взривна вълна, последвана от вятър. Духна навън — после засмука към епицентъра, Почти угаси пожара.

— А той беше ли силен в момента на експлозията?

— Доста. Пламъци изскачаха отвсякъде — от покрива, от прозорците на двата етажа. Горяха дори околните дървета.

Ейнсуърт помоли двама пожарникари да имат готовност с маркуча, а трети, облечен в предпазно облекло от азбест, застана до тях с ръчна лебедка, готов бързо да отстрани всичко, което би се срутило отгоре.

Ейнсуърт разчисти стъпалата към мазето, над които имаше само небе, и внимателно се спусна между овъглените греди. Долу издържаше едва по няколко минути и затова му се наложи да влиза и излиза осем пъти.

Целият този труд беше възнаграден с едно-единствено разкривено парче метал, но той изглеждаше напълно доволен.

Потен и със зачервено лице, той смъкна азбестовите дрехи от себе си и седна на стъпалото на пожарната. Раменете си покри с пожарникарска наметка.

Положи откритието си на земята и издуха пепелта от него.

— Динамит — съобщи на Греъм. — Виждаш ли тези папратообразни резки по метала? Това тук е част от дясната дръжка на сандъче или куфар. По-скоро сандъче, в което е имало динамит. Не е избухнал долу, а на приземния етаж. Виж как е прерязано онова дърво. Мраморният плот на масата го е улучил странично. Динамитът се е намирал в съд, който го е предпазил от огъня за известно време.

— Някакви останки от човек?

— Едва ли ще открием кой знае какво, но останки винаги има. Ще трябва дълго да пресяваме. Ще го открием, Уил. Ще ти го връча в найлоново пликче.

Малко след разсъмване Реба МакКлейн най-сетне заспа, натъпкана с успокоителни. Бяха я откарали в болница „Де Пол“. Настоя жената в полицейска униформа да не се отделя от леглото и, на няколко пъти се събужда и се вкопчва в ръката и.

Когато най-сетне поиска закуска, таблата и занесе Греъм.

Как да подходи? С някои беше по-лесно, когато се държеше неутрално с тях. С Реба МакКлейн едва ли това щеше да е най-правилният подход.