Клей Харви: Идеален ден за убиване

— Мислех да си купя студебейкър — отвърнах аз.

Той ме стрелна с изпепеляващ поглед. Опитах се да остана спокоен, нямах намерение да изглеждам изплашен точно пред тип като него.

В този момент се намеси Фанър:

— Да не би случайно да сте ветеран от Виетнам? Виждате ми се възрастен за Пустинна буря, освен ако не сте служили в гвардията или не сте от запаса.

Този поврат в разговора никак не ми се понрави, но успях изкусно да прикрия смущението си, прибягвайки до саркастична шеговитост.

— Благодаря. Постъпих в армията веднага след гимназията и служих осемнадесет месеца в Корея — 1973-та и 1974-та.

Сините му очи ме наблюдаваха изпитателно.

— В Корея през седемдесетте години. Тогава нямаше кой знае колко шумотевица там. Или поне не съобщиха нищо официално. В пехотата ли сте служили?

Кимнах притеснено.

— И през цялото време частта ви е била разположена северно от реката Имджин? Патрулирали ли сте някога в демилитаризираната зона?

Фанър не беше глупак. А очевидно бе и добре информиран.

— Не — излъгах аз.

— И никога при престрелка?

— Не. — Още една лъжа. Явно започваше да ми става навик.

— Хм — отговори той замислено, почесвайки се по ухото.

Не си въобразявах, че се е вързал на всяка моя дума. Подозираше, че крия нещо. И беше прав. Но нямах друг избор — информацията за действията ми в Корея беше секретна. Строго секретна. Разкриването на всякакви сведения — било то и най-оскъдните — пред цивилно лице, можеше да ме доведе до „Левънуърт“ или някой друг федерален дранголник. Не, благодаря.

Освен това, след тринадесет месеца при Чичо Сам — отговарях за чистката на нежелани елементи — бях развил изконна ненавист към споделянето на подобни неща.

Отказах да продължа участието си в тайните операции в демилитаризираната зона на Корея дори под заплахата от военен съд и затвор, не поради психическа нестабилност, а заради дълбокото ми отвращение към военните задължения — чувствах се като жестоко, кръвожадно куче, обучено безмилостно да изтребва врага. Картините на нечовешките кръвопролития от службата ми като оперативен работник в „зоната“ все още ме преследваха. И никога нямаше да изчезнат.

— Предполагам, че свършихме — каза Фанър. — Действията ви могат да бъдат квалифицирани като случай на самозащита. Убийството е оправдано, като се имат предвид и показанията на няколко благонадеждни граждани. Доказателствата подкрепят това заключение. Вероятно ще бъде назначена комисия, която да изслуша показанията, но няма да се задълбочава в нещата. Това ще ви бъде от полза в случай, че член от семейството на убития се опита да ви съди за неправомерно убийство.

— Е, значи ще бъда подсигурен — казах аз.

— За съжаление, такива неща се случват непрекъснато. — С тези думи той подаде лапа и ние се здрависахме. Усетих болка, сякаш бях прищипал ръката си на вратата на колата. За щастие, лейтенантът не злоупотреби безкрайно с ръкостискането. Ръката щеше да ми трябва и по-нататък.

Той се обърна към Макдъфи:

— Осигури превоз за господин Ванс. Личният му автомобил, изглежда, е в неизправност. И сдържай нервите си, ако обичаш — каза Фанър, обърна се и излезе от стаята.

Макдъфи придоби изражение тип Клинт Истууд. Не че ми се подкосиха коленете от това, но ми костваше неимоверни усилия да се сдържа и да не се изсмея гръмко.

— Е, в каква посока си, самохвалко? — попита ме Макдъфи.

— Имаш адреса ми в доклада си. Кога ще си получа пистолета?

— Никога, но не си мисли, че аз съм виновен. Тук непрекъснато изчезват доказателства. Охраната не си гледа особено работата. — Той пристъпи по-близо към мен. — Пет пари не давам какво казва Фанър. Ти си едно наперено копеле и имаш нужда някой да ти изпусне въздуха. Да очистиш двама души и после да си тръгнеш най-почтено. Дрън-дрън. Аз мога да го правя, но ти не. Излез отвън във фоайето и изчакай. Ще намеря някой да те откара вкъщи. На новобранец няма да му пука кой е до него в колата. — Макдъфи приближи лицето си до моето и добави: — Обзалагам се, че съвсем скоро отново ще ни навестиш.

— Надявам се тогава да си си измил зъбите — казах аз и излязох от стаята.

Изведоха ме през един от страничните изходи, за да избегна всякакви евентуални срещи с мотаещи се наоколо журналисти. Имахме късмет, защото на улицата не се забелязваха подозрителни лица и коли. Всъщност, това не ме учуди много, като се имаше предвид, че минава полунощ.

Един цивилен полицай ме закара пред дома на баща ми, изчака точно толкова, колкото да се увери, че съм стъпил на бордюра и няма да ми прегази крака, и отпраши. Дори не ми пожела лека нощ.