Клей Харви: Идеален ден за убиване

Явно не беше засякъл. Просто мъжът не бе пъхнал пълнителя докрай.

Докато вниманието му беше заето с непокорното му оръжие, подпирайки левия си лакът на фара, аз се прицелих към снежнобялото му яке и изкрещях:

— Хвърли автомата!

Но трудно се плаши човек, държащ узи в ръка. Той вдигна глава, вторачи се в мен и удари пълнителя с дланта на лявата си ръка. Пълнителят щракна и зае мястото си.

В момента, в който мъжът посегна да издърпа затвора, аз стрелях и го улучих в сърцето. Той се хвана за гърдите, залитна, като едва не изпусна оръжието си, и падна на колене. Дясната му ръка здраво стискаше автомата, от който върху асфалта се сипеха деветмилиметрови куршуми, придружени от смразяващата мелодия на насеченото тракане на дулото и от грозното свистене на рикошетите. Отново стрелях в него, като се надявах да спра пукотевицата, но вторият ми куршум не постигна очаквания ефект. Стрелбата секна едва когато мъжът се просна по лице на земята и не помръдна повече.

В продължение на няколко минути стоях и го наблюдавах, все още държейки го на прицел. Нищо не помръдваше в обсега на полезрението ми. Най-вече аз самият.

Изсвистяването на гуми ме накара да се опомня. Едно лъскаво червено волво комби изскочи от паркинга от другата страна на банката, рязко зави и за миг изчезна от погледа ми. От мястото, където стоях приклекнал, ми беше трудно да преценя още колко човека имаше в колата, освен шофьора, но трябва да бяха трима.

Изправих се, без да изпускам от поглед повалените нападатели. Полицейска кола с примигващи светлини връхлетя и спря на ивицата тревна площ, която разделяше паркинга на банката от улицата. Вероятно бяха повикани по сигнал за грабеж. Дали им бяха съобщили, че е прераснал в престрелка? Внимателно оставих пистолета си върху капака на горката ми изтерзана тойота и отстъпих встрани на прилично разстояние от оръжието. Нямах желание да ги изнервям допълнително в и без това нажежената обстановка. Вдигнах високо двете си ръце и зачаках до болка познатото, но вече позабравено усещане от повишен адреналин да отслабне.

— Какъв казахте, че сте?

— Писател.

— Какъв по-точно?

— Ами, пиша романи, статии за някои списания, монографии.

— Какво пък е това?

— Сбит трактат на определена тема. Като лова на риба с мухи, например.

— И пишете за това?

— Не.

— Ами тогава защо го казахте?

— Няма значение.

Детектив Карл Макдъфи не пращеше от интелигентност. Той се наведе над единствената в стаята маса — мебел от метал, производство на някой промишлен завод, закована за пода — и кръстоса ръце пред хлътналите си гърди. Кичур дълга червена коса падна пред очите му. Отметна го небрежно встрани с показалец. Какво се бе случило със служебния устав? Ами с формалното благоприличие? Нали нищо не трябваше да възпрепятства зрението му?

До тази стая, намираща се в дъното на една от пристройките на сградата, ме придружи униформен полицай, който впоследствие ме предаде в ръцете на червенокосия Макдъфи.

Няколко минути след престрелката районът на банката се изпълни с безчет полицаи, съпроводени от проблясващи светлини, свирещи гуми и щракане на подготвяно за стрелба оръжие. Аз стоях тихо и кротко до останките на преданата ми тойота, докато момчета и момичета с неумолими очи ме обградиха, претърсиха ме, идентифицираха ме по документи и ме подложиха на кръстосан разпит. Чувствах се като вещер, изправен пред Светата инквизиция.

След като се увериха, че съм подобаващо обезоръжен, обстойно изследван и изцяло на тяхно разположение, стълпотворението от пазители на закона насочи вниманието си към по-важните проблеми. Малкото информация, до която успях да се докопам, докато чаках настрана да приключат разпитите, сочеше, че навалицата от свидетели е разказала следното: четирима мъже нападнали банката, двама от тях се опитали да избягат през западния вход на сградата, но срещнали значителен отпор при опита си. Единствено и само аз съм бил отговорен за осуетяването на плана им и следователно или съм „невероятно смел“ или „абсолютен идиот“, по диаметрално противоположните мнения на присъстващите. Останалите двама бандити отвлекли със себе си една злочеста касиерка и ключовете за колата й, после офейкали през източния вход.

Като завършек дошъл и сърцераздирателния коментар на управителя на банката, малко пухкаво човече, което приличаше на професор, облечено в странен бледозелен костюм. Въпросът бил там, че въпреки усилията на „джентълмена с пикапчето“ (т.е. аз) да „осуети“ грабежа, две „отрепки на обществото“, уви, успели да измъкнат значително количество банкови запаси, „общата сума, на които тепърва ще бъде изчислявана“.