Джей Ръсел - Глутница ангели

Гледката зад прозореца не бе от най-ведрите, затова пък самото заведение беше уютно и светеше от чистота. А и ухаеше на вкусно, макар че някъде в дъното се чуваше същата виеща музика, каквато пускат във всички индийски ресторанти. Помещението беше дълго и тясно, масите бяха наслагани едва ли не една върху друга. Почти всички бяха заети предимно от типове и от двата пола в модни костюми и аз реших, че вероятно са от търтеите, дето се подвизават на Канеъри Уорф. Листът с менюто беше дълъг-предълъг и аз не разбрах нищичко от него. Ходил съм няколко пъти на индийски ресторант и в Лос Анджелис, но индийската кухня не е сред основните за Калифорния. Изобщо не може да се мери по популярност с евтините мексикански и тайландски кръчмета, които сякаш нямат чет. Направих някаква връзка между „виндалу“ и „диария“, но инак менюто си беше тъмна Индия за мен.

— Дали да не поръчаме по малко от всичко и да си го разделим? — предложи Джун.

Побързах да кимна и оставих листа с менюто — камък ми падна от сърцето, че не се налага да се опитвам да произнасям шантавите имена на ястията.

— Тук кухнята е чудесна — поясни Червения. — Това е единственото заведение в тази част на града, където освен обичайното меню тандури предлагат и южноиндийски ястия. Откакто представиха ресторанта в едно от мъжките списания, рядко ще намериш свободна маса, но той пак си остава най-добрият наоколо.

Келнерът дойде да ни пита какво ще пием. Всички си поръчаха „Кингфишър“ и макар да нямах представа какво е това, се присъединих към тях.

Говорехме си общи приказки, докато ядяхме ордьоврите: какви ли не вкуснотии, въпреки че самоса ме хвърли в тъч.

— Това не беше ли диктаторът на Никарагуа? — попитах аз, както оглеждах предпазливо малките триъгълни банички — да не би в тях да има скрити капани.

Тримата мъже се спогледаха, Джун прихна.

— Сомоса — каза тя. — А това тук е самоса. Произнася се различно. А и е по-вкусно.

Беше права за вкусното, но докато ядях баничките, все пак се чувствах настроен доста контрареволюционно. „Кингфишър“-а също си го биваше. Определено изпитвах все по-топли чувства към британската бира, докато не прочетох етикета и не видях, че бирата всъщност е индийска.

Докато обядвахме, си говорехме колкото да се намираме на приказка. Те ми задаваха дежурните въпроси за Лос Анджелис: не, никога не съм се срещал с О. Джей Симпсън, да, никой никъде не се придвижва пеш, съжалявам, но не знам дали е истина за Ума Търман и Матю Макконъги, разказах и един-два от последните холивудски вицове. Шарените момчета бяха благодатна публика, смееха се, кимаха, въсеха се, клатеха глави, когато бе нужно, но аз долавях, че не ги свърта да стигнем до следобедната работна тема. Хванах се, че говоря и гледам, кажи-речи, само Джун, а тя непрекъснато се разсейваше от яденето — не я виня при тези вкуснотии, които ни бяха поднесли.

Собственикът на заведението се отби на нашата маса да изслуша похвалите за кухнята, макар че Моравия подметна как едно от ястията било пресолено. Човекът се хвърли да се извинява, чак ми домъчня, задето се унижава така, но Моравия явно очакваше тъкмо това. Останах с впечатлението, че е от хората, които винаги се възползват от ситуацията, стига да решат, че превъзхождат по обществено положение околните, затова възразих и казах на съдържателя, че на мен пък въпросното ядене ми е харесало много, и клетият човечец се видя в чудо: не знаеше дали да започне да благодари на мен или да продължи да се извинява на Моравия. Добре че келнерът дойде да събере чиниите и така собственикът си намери повод да се измъкне.

— Е, Марти — подхвана Златистия, след като разчистиха масата. — Имаме една идея.

— Това винаги е опасно — казах аз.

Джун прихна, но Златистия я изгледа кръвнишки и смехът й премина в кашлица.

— С какво сте най-известен? — попита ме Златистия и ми отправи една от усмивките, запазен знак на „Връзки с обществеността“ — демек, внимавай да не паднеш от коня.

— Хм — престорих се аз, че мисля. — С това, че оплешивявам лошо?

Смях от задните редове на балкона.

— Сериозно ви питам. С едно-единствено нещо? — подкани пак Златистия.

Усмихнах се и свих рамене.

— Джак Изкормвача! — изграчи Моравия.

— Точно така — съгласи се Златистия. Мен ако питате, не бе доволен, че Моравия му е отнел палмата на първенството. — Тъкмо вие изобличихте лошия стар Джак Рипън. Марти Бърнс, ас на детективите, разбулва случая с Джак Рипън, по прякор Изкормвача.