Джей Ръсел - Глутница ангели

След поредицата от — слава богу! — кратки запознанства с големите клечки във фирмата, които си умират да се снимат с актьори и знаменитости, но по-скоро ще преотстъпят поименните си акции във фирмата, отколкото да поговорят като хората с теб — се заехме със същинската работа. Джун Ханоувър ме заведе в отдел „Връзки с обществеността“ на телевизията — направо си биеше на очи колко далеч от шефските кабинети се намира той — където ме чакаха трима ухилени до уши младежи, които очевидно още не бяха навършили и трийсет години и всички до един бяха с черна, зализана назад коса. Бяха си свалили саката, бяха запретнали ръкави и бяха с тиранти, все в различни цветове: червени, златисти и морави. „Морави ли?“, запитах се аз. Ако се съди от вида на младоците, те сигурно спазваха някакъв график, да не би да се появят в един и същи ден с еднакви тиранти или пък с тиранти в цветове, които не си пасват.

(Между другото, хич нямам вяра на хора, които носят тиранти. Едно време май са им викали презрамки за панталони, но и да наречеш свинята пиле, това още не значи, че равинът похапва свинско. Не харесвам тирантите, дори когато ги носят селяни. Около тях витае духът на осемдесетте . Лошо десетилетие, дума да няма! Е, и седемдесетте не бяха по-приятни, но поне никой днес вече не се разхожда по анцуг. Макар че някой наскоро ми каза как бакенбардите пак излизали на мода. Бог да пази душите ни!)

Всички се представиха, аз обаче не запомних нито едно име. Не съм от най-любопитните, но нямаше как да не видя огромния плакат с реклама на сериала върху стената. Сигурно го бяха правили тук, защото не го бях виждал в Щатите и нямах представа как са се сдобили с тази снимка. На нея бях в едър план и се мръщех срещу фотоапарата. Долу в единия край пишеше „Кълбо“, а в другия — „От огън“. Върху гърдите ми се мъдреше знака на телевизионния канал: „С“, все едно съм Супермен. Но планът наистина беше много едър, виждаше се всяка пора по лицето ми, която тук приличаше на дупка на мазен пор, а разстоянието между предните ми зъби бе толкова голямо, че през него преспокойно би минал и влак. Беше от гадните портрети, каквито очакваш да ти нарисува човек като Робърт Кръмп 9 9 Автор на комикси. — Б.пр. и които ще постигнат всичко друго, но не и да накарат зрителите да сменят канала и да се забавляват с многосерийния екшън.

Беше гротескен.

— Хваща окото, нали? — каза господин Червения.

(От немай-къде реших да разграничавам тримата по цвета на тирантите.)

— Безспорно — отвърнах любезно аз.

— Знаехме си, че ще ви хареса — кимна Моравия.

Добави и намигване. Извърнах се към Джун, но и тя се бе вторачила притеснено в плаката. Сигурно се страхуваше да не взема пак да я питам за Биг Бен.

Господин Златистия пое нещата в свои ръце.

— Имаме някои идеи, които бихме искали да опитаме, Марти. Дали обаче да не ги обсъдим, докато обядваме?

— Защо не! — съгласих се аз.

— Какво ще кажете да опитаме индийската кухня? Наблизо има едно чудесно ресторантче, ще ни донесат поръчката направо тук. Или може би да отскочим дотам. Как предпочитате?

Погледнах още веднъж плаката и си представих как индийските гозби ми присядат, докато се гледам как съм надвиснал застрашително над кабинета.

— Нека по-добре да излезем — отвърнах аз.

— Блестящо! — възкликнаха в хор Червения и Моравия.

И така, изнесохме се цялата тумба.

Златистия нямаше намерение да кани и Джун, но аз настоях. Така де, беше висяла цели три часа в хотелското фоайе, беше ме чакала още от изгрев-слънце и тези мазници можеха да направят ако не друго, то поне да поканят и нея на обяд. Моравия се понамръщи, когато тя каза, че ще дойде на драго сърце, но Златистия само се усмихна.

Лимузината си беше тръгнала отдавна, затова пък долу ни чакаше голямо черно такси. Уж ресторантът беше на някакви си две преки от административния комплекс, а кварталът стана съвсем бедняшки. Чистичкият бял цимент на Канеъри Уорф отстъпи място на евтини жилищни блокове от избелели тухли, нашарени с графити. Мястото всъщност им напомняше финансовия район в центъра на Лос Анджелис, където високите банкови кули се възправят рамо до рамо с приютите за бездомни и безплатните кухни за социално слаби. А това говори достатъчно красноречиво за хората, които работят в огромните административни постройки. Пъстрият ми ескорт се запретна да ми прави мили очи: тримата се надпреварваха да ми обясняват какъв страхотен сериал бил „Кълбо от огън“ и колко се радвали, задето щели да бъра-бъра-бъра… но преди да излезем от кабинета, и тримата си облякоха саката, та вече не знаех как да ги различавам. Успях криво-ляво да разпозная Златистия, когато той плати таксито, а щом влязохме в ресторанта и ни настаниха на маса до прозореца, побързах да си сваля сакото. Иска ли питане — тримата хубавци от „Връзки с обществеността“ начаса последваха примера ми, разкривайки истинските си цветове, и аз се подсмихнах, доволен от собствената си изобретателност. Джун седна до мен и забеляза, че се смея под мустак. Така си спечелих още един озадачен поглед, после обаче тя измери с очи колегите си един по един, пак се извърна към мен и ме погледна съзаклятнически. Май се бе досетила каква игра играя и беше на моя страна.