Джей Ръсел - Глутница ангели

Та бях решил този път да не допускам всичко да се изнизва покрай мен, както пясък между пръстите. Бях си наумил да изживея в пълна мяра всеки миг на лукс, да му се радвам и да подхранвам и ненаситното си, и бездруго раздуто до пръсване его.

Ето как — най-малкото в хотел „Савой“ на пъпа на Лондон, можете да профукате трийсет долара за закуска, състояща се от някакъв си бекон с яйца и изстинало кафе.

Затова пък само да знаете колко ми се услади!

Звъннах на рецепцията да разбера за съобщението.

— Стая номер? — попита отруден глас с неустановен пол.

— А вие не знаете ли? — поинтересувах се аз.

— Моля?

— Не знаете ли и без да ме питате, от коя стая ви се обаждам? Не го ли пише върху компютъра, таблото или каквото там е пред вас?

— А вие не знаете ли кой номер е стаята ви? — тросна се той (тя?).

— Да — рекох аз.

Знаех, естествено, но не исках да се давам току-така.

— Защо тогава не ми казвате?

— А защо да ви казвам, след като вече знаете?

— Защото сега вече се усъмних.

— Но… — подхванах пак, но се опомних овреме — схванах, че съм загубил битката.

Ако наистина имах самочувствието на звезда, щях да се нацупя и да вдигна скандал. Стана ми приятно, че още не съм се докарал дотам да се цупя за щяло и нещяло и простих на администратора (администраторката?), задето ме е дарил с това мъничко, ала важно за мен късче самопознание. На драго сърце разгласих тази тъмна тайна — номера на хотелската стая.

— Имате съобщение от Джун Ханоувър от телевизия „Стар“. Ще ви чака в централното фоайе на хотела. Помоли да слезете, когато ви е удобно.

Нямах намерение да благодаря, но администраторът затвори още преди да съм имал възможност да го сторя. Мислех да питам кога е получено съобщението, не исках обаче да рискувам и да звъня отново на рецепцията. Взех си набързо един душ — топлата вода тук определено си беше проблем — облякох си надве-натри една риза и панталон, грабнах от багажа поизмачканото яке и хукнах надолу към фоайето.

Хотелските фоайета наистина са нещо невероятно. Обичам да се мотая из тях. Има нещо вълнуващо и романтично да се разхождаш из такова фоайе, дори и да не си отседнал в хотела — изживяването е неповторимо. Е, може би ще го изпитате и в чакалните на летищата, но те са твърде неизискани и гъмжат от разни откачалки, членове на една или друга секта, и от китайски монахини, които се опитват да ти пробутат цветя и спасение. Сигурно и в чакалните на железопътните гари от трийсетте години на нашия век е витаел същият дух. Духът на нещо преходно и мимолетно, почти нереално. В хотелските фоайета хората се държат, стъпват различно. Дори само фактът, че си в такова фоайе, те кара да се чувстваш по-различен. И това усещане се засилва в тузарски хотели като „Савой“, но понякога се долавя и в най-евтиния крайпътен мотел, стига в него да има машина за лед. Или може би само така ми се струва.

Прекосих с бавна крачка мецанина — и досега непознатите в хотелските фоайета ти се усмихват и очароването на такива места е може би тъкмо в това: че са последните аванпостове на инак отдавна погребаната любезност — и влязох в главното фоайе. Из просторното помещение се виждаха двайсетина-трийсет души, всичките в скъпи-прескъпи костюми — пиеха кафе, ядяха кроасани и четяха вестници. Открих начаса Джун Ханоувър. Седеше сама на голямо канапе, което изглеждаше много удобно. Беше облечена в модно костюмче в бананов цвят и носеше куфарче с големия червен знак на сателитния канал. Беше и единствената жена наоколо.

Така де, все пак изпълнявам главната роля в многосерийна кримка.

Още щом ме забеляза, тя се изправи и докато ми протягаше ръка, изтърва купчинката листове, които държеше.

— Господин Бърнс! Добро утро! Аз съм Джун Ханоувър. О, боже!

Явно се разкъсваше — не знаеше дали да ме гледа в очите или да се наведе и да си събере листовете. Пресегнах се и ги вдигнах.

— О, благодаря ви, господин Бърнс!

— Наричайте ме Марти! — ухилих се аз.

— Марти — кимна жената и също се усмихна.

Имаше криви зъби и бе леко разногледа, но инак беше доста привлекателна — по онзи безспорно лъскав начин, както са привлекателни дребните шефове. Затруднявах се да кажа как точно изглежда заради модния костюм, който й стоеше като чувалче от амбалажна хартия. Но жената имаше големи бляскави очи и веднага ми стана симпатична.

Седнах на канапето, което, както се оказа, не беше чак толкова удобно, и Джун се пльосна до мен.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате толкова дълго — рекох й. — Ако знаех, че сте във фоайето, щях да дойда по-бързо. Откога висите тук?