Джей Ръсел - Глутница ангели

Беше по време на първото ми посещение в Лондон, когато бях на седемнайсет години, бях на върха на славата благодарение на „Солникови и Пиперкови“ и си разигравах коня — държах се направо отвратително! Вдигнах се в Европа ей така, само защото се притръшка тогавашното ми гадже, блондинка и пишман манекенка с коефициент на интелигентност, който се свеждаше до двуцифрено число, дори и да прибавите бомбастичната й гръдна обиколка. Та въпросното маце ме заряза някъде в района на Карнъби стрийт 2 2 Улица, известна с магазините си за младежко и спортно облекло. — Б.пр. (във време, когато това име още означаваше нещо) заради един тип с черно поло — фолкпевец с дрезгав като шкурка глас, и аз се озовах в обятията на една италианка — преподаваше плетене на дантели, непрекъснато се друсаше с каквото й падне и имаше задник като сърце. Мен ако питате, във въпросната случка дейно участие май взе и пейотът 3 3 Упойващо вещество. — Б.пр. , та накрая се намерихме върху една от спалните, изложени в „Хародс“ — чукахме се като ненормални. Насъбраха се сума ти сеирджии, докато дойде охраната — никога дотогава не ми бяха ръкопляскали толкова много за изпълнение на живо. И досега недоумявам как не сме се озовали зад решетките, но май бутнахме на охраната малко от пейота (о, шейсетте години, какво блаженство!) и купихме спалнята. Сигурен съм, че никога не са я доставяли — най-малкото на мен — макар че и до ден-днешен пазя в кутия, която държа в гардероба в антрето, пъстрата дантелена кошничка за саксии, оплетена на ръка от моята шантава италианска изгора. Къде ли е тя сега?

Сантиметър по сантиметър напредвахме през задръстванията към средоточието на властта в Уестминстър. Дори накарах шофьора да спре, за да позяпам на воля сградата на парламента досущ някой окичен с фотоапарати турист от затънтен Блумингтън. Биг Бен и криволичещата Темза по залез-слънце представляваха призрачна гледка, която направо ме покърти. Колкото и величествени да бяха, високата часовникова кула и готическата сграда на парламента ми се сториха абсурдни и измислени като Замъка на Мара Пепеляшка в Дисниленд. Според мен такова е наследството ни от една култура, която вече цял век се крепи на картинки от филмите и телевизията: виждали сме всичко, като се почне от паметника на Вашингтон и се стигне до Тадж Махал, толкова много пъти, и то в най-различни менте контексти, та дори когато са истински, те ни се струват поредният декор или специални зрителни ефекти. Дори си мислим, че студията „Индъстриъл Лайт анд Маджик“ на Джордж Лукас е щяло да се справи по-добре. Ето докъде сме се докарали!

— А защо всъщност се казва Биг Бен 4 4 Прочутата часовникова кула е наричана така по прякора на Бенджамин Хол, който през 1876 г. ръководи изграждането й. — Б.пр. ? — попитах аз шофьора.

— Нямам никаква представа — отвърна той. — Защото е голяма.

— Хм — измучах аз.

Наясно съм, че жителите на даден град обикновено знаят най-малко за историята му, но аз поне мога да кажа чие име носи Дисниленд.

Шофьорът ме попита дали искам да продължим обиколката, аз обаче изведнъж се почувствах капнал след затворничеството в самолета и си рекох, че май е за предпочитане да си намеря по-осведомен екскурзовод. Казах на човека да кара към хотела. Поизненадах се, че никой не е дошъл да ме посрещне — бързо свикваш с теб да се държат като със звезда, пък било то и доста помръкнала, както е в моя случай — затова пък ме чакаше страхотен апартамент със задължителната фруктиера полуизгнили плодове и бутилка възтопло шампанско. Дадох на пиколото бакшиш, който, ако се съди от реакцията му, си беше доста щедър, изхлузих си обувките и се проснах на леглото.

Върху нощното шкафче имаше дистанционно устройство за телевизора и аз го включих. Неизвестно защо открих само пет канала, освен хотелските, по които предлагаха порнофилми и информация за обслужването по стаите — по два даваха филмчета за градинарство. По друг канал двама дебеланковци играеха дартс, а пред камерата току се стрелкаше някакъв мазен тип в смокинг и с чара на човек, който приканя пред цирк хората да влязат на представлението. Докато онези двамата мятаха стреличките, той крещеше колкото му глас държи: „Начало на играта“ и обявяваше резултата. Така и не намерих сателитната станция, заради която бях прекосил океана, за да й дам едно рамо в рекламата на многосерийния филм, и отсъдих, че приемникът сигурно е повреден. Аха — да звънна на рецепцията и да им кажа да ми донесат работещ приемник, но се зазяпах по мятането на стрелички, което ми се видя интересно с онзи досадник, дето надничаше иззад едрия като канара мъжага. Въпреки това съм заспал още преди да разбера кой е победил.