Джей Ръсел - Глутница ангели

— А влизали ли сте?

Кинг поклати глава.

— Къде ти! Умирахме си от страх — каза той и намигна. — Сега, като си мисля, сигурно е било ужасно опасно, но ние пак се навъртахме наоколо.

— Не помня да съм виждал някога такава постройка — отбелязах аз и отидох от другата страна, за да видя още веднъж фасадата.

Отметнах глава и си дадох сметка, че за пръв път изпитвам такъв шемет, докато съм стъпил на земята.

— Лично аз не се прехласвам чак толкова по наследството, което всички превъзнасят. Божичко, половината хора в тази скапана страна смятат, че още сме в XIX век.

— Или си мечтаят да живеят в него — притекох му се аз на помощ.

— Може би — кимна Кинг. — Не се и учудвам при тези тъпи театрални постановки на Би Би Си, дето ги въртят непрекъснато по телевизията. Но съм доволен, че са спасили това. Взеха от лотарията доста пари и ги вложиха за довършването на реставрацията. Поне така разправят.

Хванах се, че кимам. Само това, че съм видял черквата, оправда решението ми да прекарам следобеда тук, в Ийст Енд.

— Какво ще кажеш за една бира? — попита Кинг.

Кимна по посока на една кръчмица срещу черква „Крайст“, където навремето са се събирали и са се черпели жертвите на Джак Изкормвача. Поне така се говореше.

— Няма да откажа — съгласих се аз.

За това време на деня — все още си беше ранен следобед — заведението бе изненадващо пълно.

— Туристи — изстреля Кинг.

Но чувах само британски акцент. Докато сядахме, младежите на една от масите ни изгледаха кръвнишки. И тримата крещяха колкото им глас държи и изглеждаха доста зловещо. Имаха студен смях и макар да не им обръщах особено внимание, нямаше как да не чуя, че разговорът им е изпъстрен с думата „чернилка“.

— Каква сбирщина! — казах аз.

Кинг сви рамене.

— Такъв е кварталът. Какво да се прави!

Опитах се и аз да ги изгледам мръснишки, но или не ме биваше да гледам мръснишки, или на онези не им пукаше. Не ми харесваше и какво си говорят, но Кинг вероятно беше прав: не можех да направя нищо.

След три бири — четири за Кинг, който все ме взимаше на подбив, че пия светла бира, и то бавно — започва да ми втръсва. Бирата си я биваше, дори беше студена, но вече ми бе дошло до гуша от моноспектакъла на Кинг. Нямах нищо против в началото, когато ми разказа каквото знае за черквата и за Николас Хоксмур, мъжът, по чийто проект била построена, а също за историята на квартала, но по едно време Кинг се отплесна и заговори за крикет, и не само това, ами сякаш се зарече да не мърдаме от пивницата, докато не проумея всички тънкости на играта. Ако не ме лъже паметта, по една случайност съм гледал веднъж-дваж по спортните канали крикет, и то посред нощ, когато не съм могъл да намеря нищо друго, но обясненията на Кинг и диаграмите, които той най-прилежно рисуваше върху опакото на щампованите хартиени салфетки, не значеха за мен абсолютно нищо. Той явно усети, че каузата е загубена, и се прехвърли на ръгбито, но точно тогава му казах, че чакам да ми се обадят от Лос Анджелис и трябва да се прибирам в хотела. Не чаках, разбира се, да ми се обажда никой, но Кинг си бе поръчал поредната бира и аз си казах, че трябва да вдигам гълъбите, докато още е възможно. На излизане от кръчмата видях с крайчето на окото, че той е заковал друг клетник, на когото надуваше главата с лекция един бог знае за какво.

Дневният ред за днес беше изчерпан, така че можех да се метна на някое такси и да се прибера в хотела, но тъй като нямах за вечерта никакви планове, освен да си поръчам в стаята поредната скъпа вечеря, реших да се поразходя още малко. Погледнах възхитен за последно черквата и тръгнах из тесните улички на Уайтчапъл напосоки, по-точно натам, където, ако не ме лъжеше паметта, бях видял спирка на метрото.

Докато се мотаех, с изненада установих, че непрекъснато виждам в пролуките между жилищните блокове камбанарията на черквата „Крайст“. Бях изумен, че ако знаеш накъде да гледаш, старият храм властва над всичко наоколо. В тази част на Ийст Енд витаеше някакъв странен дух, но не заради сградите, които бяха доста порутени и си личеше, че са строени в съвсем различни епохи. Кинг ми бе обяснил, че през Втората световна война самолетите на „Луфтвафе“ са сринали до основи почти целия Ийст Енд, и аз направо недоумявах как черквата „Крайст“ не е пострадала, и си е останала непокътната. Доколкото си спомняше Кинг, била строена още в началото на XVIII век и на мен ми се струваше, че някои от сградите в квартала са дори по-стари.