Джей Ръсел - Глутница ангели

Кварталът беше белязан от оскъдицата и сиромашията, макар и не по същия начин, както средностатистическите коптори в Щатите, които са си порутени и направо плашещи. По улиците бавно се разхождаха мюсюлманки, омотани от глава до пети в черно, и белобради старци, облечени в бели дрехи (макар и с кройка, различна от кройката на белите лабораторни престилки в „Клайн“). Мен ако питате, не бих се престрашил да се навъртам тук нощем, същевременно обаче не се чувствах неканен гост или натрапник, както в някои квартали в Лос Анджелис. Почти не ни поглеждаха, докато се мотаехме по улиците. А в някои части на Лос Анджелис не бих и припарил без въоръжена охрана.

Тъкмо си го помислих, и ето че по другото платно на улицата мина полицейска кола.

— Ченгетата тук наистина ли не носят оръжие? — поинтересувах се аз.

— А! — възкликна Кинг и пак задърдори като курдисан.

Кой ли ме би да питам! На бърза ръка научих не само че полицаите наистина не са въоръжени, но и чух кратката история на Градското управление на полицията в Лондон още от времето на сър Робърт Пийл 17 17 Робърт Пийл (1788 — 1850), английски държавник, министър-председател на Великобритания (1834 — 1835, 1841 — 1846). — Б.пр. , придружена с пространен хаплив анализ на недостатъците на британската съдебна система и какъв негодник бил сегашният вътрешен министър. Кинг тъкмо подхващаше монолог за педерастията сред магистратите, когато го прекъснах.

— А защо се казва Биг Бен? — полюбопитствах аз.

Бях сигурен, че само да го бутна, и ще ми отговори.

Но Кинг спря като закован. Огледа улицата в едната посока, после и в другата, сякаш очакваше да се появи някакъв пръст, който да изпише с огън отговора върху стената.

— Ха сега де! — рече накрая. — Не знам.

— Ами ако… ау! — възкликнах аз, след като завихме по другата улица.

— А?

— Какво е това? — попитах.

След две-три пресечки улицата завършваше с изумителна постройка.

— Не си ли я виждал досега? — изненада се Кинг. — Това е черквата „Крайст“ в Спитълфийлдс. Една от оцелелите сгради, с които навремето е бил прочут Ийст Енд.

— Как така съм я пропуснал? — не можех да се начудя аз.

Черквата се възправяше от земята досущ огромна островърха кула от бял камък. Изглеждаше като присадена тук, издигаше се над всичко наоколо като първото зъбче на току-що проходило пеленаче. Геометрията на постройката ми се стори невероятна: черквата всъщност се състоеше само от кула и камбанария. Докато я гледах, си спомних последния кадър в „Планетата на маймуните“, където Чарлтън Хестън се натъква на горната половина на Статуята на свободата, погребана под пясъците; храмът стърчеше така, сякаш долните му две трети бяха отрязани или бяха останали в подземния свят на града.

Когато наближихме фасадата на сградата, суровото въздействие на архитектурата се засили дори още повече. Докато гледах нагоре към камбанарията и входа със свод, стъпил на четири огромни колони, изпитах усещането, че съм попаднал в някакво свръхестествено измерение, и замаян, се олюлях. Чух, че Кинг се смее, но бях безсилен да откъсна очи от кулата. Отстъпих встрани, при което си възвърнах равновесието, но черквата беше приказно красива от всеки ъгъл.

— Внимавай бе, човек! — изръмжа някой.

Погледнах надолу и видях, че още малко, и да настъпя възрастния дрипав алкохолик, проснал се на пода до каменното стълбище, водещо към входа, който беше под равнището на земята.

— Извинявайте — изпелтечих аз.

Видях върху стъпалата още двама-трима пияници. Всички ме зяпаха като невидели.

— Това тук е лечебен център — обясни Кинг и ме сграбчи за лакътя. — В криптата. Най-вече за алкохолици. И бездомници. Сега сградата се използва предимно за това.

— Не думай! — ахнах изумен и отново погледнах величествената архитектура.

Видях обаче, че отстрани сградата е в по-окаяно състояние, отколкото фасадата. Зидарията беше мръсна и напукана. Стените плачеха за ремонт, стига, разбира се, основата да издържеше.

— По едно време дори мислеха да я съборят — обясни ми Кинг.

— И таз добра!

— Представяш ли си? Още когато бях малък. Играехме си с момчетиите из развалините в двора. Трябваше да се промушваме под оградата. Всички гробове и статуи бяха обрасли с бурени колкото човешки бой, да си умреш от страх. Чувахме и какви ли не небивалици за призраци и духове. Сградата се държеше на честна дума, аха, и да рухне. Оттогава доста са я постегнали. В онези години прозорците бяха заковани с дъски и ние се заяждахме помежду си, че на никого не му стиска да влезе вътре.