Джей Ръсел - Глутница ангели

Смятах да си поръчам сандвич с телешко пушено и книш, но не ги намерих в листа с менюто.

— Тук, мой човек, му викат телешко осолено — обясни ми Кинг.

Джун гледаше като ударена с мокър парцал.

Когато келнерът най-сетне благоволи да дойде — всъщност да се дотътри — при нашата маса, за да вземе поръчката, видях, че с бялата престилка прилича като две капки вода на Лестър Боуи. Поръчах си към осоленото телешко и книш. Мъжът ме изгледа с поглед, от който би се сепнал и Клинт Истууд, и накрая рече:

— Ще донеса нещо.

Кой знае защо, вероятно от уплаха, взех, че му благодарих, докато той се отдалечаваше с бавна крачка.

— Заведението си го бива — казах на Кинг. — Добре че се сети да ни доведеш тук.

— Трябва да дойдеш тук, за да усетиш докрай атмосферата в Ийст Енд.

— На мен пък ми се струва, че някак не се вписва в общата атмосфера.

Сервитьорът се върна и без дори да спира, тръсна насред масата чиния с най-обикновен хляб. Без масло. Кинг си взе една филийка и я задъвка.

— Сега може и да не се вписва — поясни той, — но навремето тук живееха само евреи. Тук се намираше най-големият битпазар. Датира някъде отпреди век. В Ийст Енд винаги са живели имигранти. Заселват се тук, после, щом припечелят малко пари, бързат да се изнесат. Сега преобладават бенгалците…

— Пък аз си мислех, че бангладешците — намеси се и Джун.

— Все тая — сви рамене Кинг. — Все забравям. Но виж, германците, ирландците, евреите… всички са живели тук по едно или друго време. Някои дори са останали за постоянно. В горния край на Комършъл стрийт, срещу пазара Спитълфийлдс, има джамия, която преди е била синагога. А преди това пък черква на хугенотите. Няма да се изненадам, ако е построена на мястото на светилище на друидите. Сега обаче са я превзели този негодници, мюсюлманите. Само при Ливърпул стрийт има една-единствена мъничка синагога.

— Откъде познаваш така добре Ийст Енд? — поинтересува се Джун.

— Тук съм роден и съм израснал, скъпа. Ийст Хам, Боу, Степни. Майка ми и досега живее в Хакни — обясни той и кимна напосоки. — Точно срещу Мартин Еймис 13 13 Мартин Еймис (р. 1949), известен английски писател. — Б.пр. , представяш ли си?

— Бива си те! — отбеляза тя.

— Ами да, работил съм за „Нюз ъф дъ Уърлд“!

— В какъв смисъл си го бива? — намесих се и аз.

— В смисъл, че съм добър по душа — каза Кинг и ми намигна.

— В смисъл, че изобщо не можеш да му вярваш — рече усмихната и Джун.

Огледах ресторанта.

— Това вече го разбрах — казах.

Келнерът ни донесе поръчката. Този път дори спря да сложи чиниите пред нас. Месото върху моята приличаше на телешко, но много смътно. Все едно да си поръчаш Майкъл Джаксън и да получиш Тито. До него ми тръсна още една чиния с нещо, което дори не бях поръчвал.

— Но това не е книш! — възроптах аз.

— Яжте! — заповяда ми сервитьорът и си замина.

Реших, че е някаква разновидност на картофен кугъл 14 14 Еврейско ядене, което прилича на суфле. — Б.пр. , и макар че беше тежичко — сигурно от същото нещо правят и котвите за презокеанските кораби — и определено не беше книш, криво-ляво се ядваше. За моя изненада и осоленото телешко ставаше за ядене. Е, не беше чак толкова хубаво, както приказното крехко телешко пушено, което идеше да подскаже, че поне засега не съм готов да забравя „Нейт и Ал“ в Бевърли Хилс, но поне по вкуса човек можеше да разбере какво са му дали. И другите като че ли бяха доволни от обяда, макар че Джун май бе притеснена от стафидите в пудинга с фиде. Това обаче не й попречи да го излапа до шушка.

Когато келнерът донесе на мен кафе, а на Джун и Кинг чай, се сетих за нещо, което не ми даваше мира още от случката в индийския ресторант отпреди два дена.

— Какво означава „Ултима Тулий“? — попитах аз Джун.

Някъде зад мен се счупи чаша. Погледнах през рамо и видях, че в съседното сепаре седи стар евреин. Беше съвсем валчест — същинска човешка топка с крачка и ръце — имаше къдрава побеляла коса и рунтава брада. Носеше на главата си малка еврейска шапчица, пред него имаше чиния с нищо друго в нея, освен една-единствена яркочервена наденичка, сплескана и кръгла като самия чичка. По масата се виждаха кубчета лед и натрошено стъкло, отстрани на тънка струйка се стичаше вода. Нашият келнер се завтече — изобщо не подозирах, че е по силите му да се движи толкова бързо — за да разчисти стъклата. Останах с впечатлението, че старецът е собственик на заведението или може би равин, нещо от този род. Какъвто и да беше, ме гледаше с огън в очите.