Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

— Сигурен съм, мистър Джексън. Само се опитвах да обясня.

— Трябва да оправим тази работа. Моля ви, отбийте се в „Личен състав“ и там ще подпишат с вас договор, както с останалите работници. Ще ви се плаща определената от профсъюза надница и ще ви застраховат.

— Благодаря за предложението, но няма да го направя. Виждате ли, мистър Джексън, аз съм във ваканция. Не търся подобен тип работа. Обичам да се занимавам с машини, но не за дълго. Просто помагах на полковника и се забавлявах.

Това го шашна. Той застина и се втренчи в мен.

— Искате да кажете, че не желаете да работите за нас?

— Не и като ръководител на бригада. Аз съм напълно квалифициран авиоинженер.

Веждите му почти се скриха в черната му коса.

— Напълно квалифициран авиоинженер?

— Точно така. Преди Виетнам работех в „Локхийд“.

Той отново загриза нокътя на палеца си.

— Разбирам. — Направи пауза и после продължи: — Мисис Есекс е доволна от вас, Крейн. Може би ще успеем да ви намерим работа по специалността. Това би ли ви интересувало?

Забелязах, че бе пропуснал да каже „мистър“.

Изведнъж ми хрумна, че не би си губил времето с мен, освен ако не му се налагаше. Мисис Есекс е доволна от вас. Това беше ключът. Този дебелак беше изпратен от нея, за да направи нещо за мен като отплата, че бях намерил коня й. Беше само предположение, но усещах, че съм на прав път.

— Зависи от работата и от заплатата.

Той отново кръстоса краката си. По киселото му изражение разбрах, че ме мразеше така, както змията мрази мангустата.

— Можете ли да обслужвате „Кондор XJ7“?

— Аз съм добре квалифициран авиоинженер — отвърнах. — Това означава, че мога да се справя с всяка хвърчаща машина, при условие че имам добри помощници.

— Разбирам.

Бях всял смут у него. Разбрах го по това, как отново разкръстоса и кръстоса краката си и загриза нокътя на палеца си.

— Е…

Последва дълга пауза, после той стана на крака.

— Трябва да видя какво мога да направя. Нали искате да работите при нас?

— Както казах, ще зависи от заплащането и от работата.

Той ми хвърли един поглед.

— Колко ви плащаха в „Локхийд“?

— Двадесет, но това беше преди четири години.

Кимна. Бях сигурен, че ще се свърже с „Локхийд“ и ще провери, но това не ме безпокоеше. Преди четири години бях всеобщ любимец в „Локхийд“ и знаех, че ще ме подкрепят.

— Направете ми услугата да стоите настрана от пистата — рече той, тръгвайки към вратата. — Моля, чувствайте се като у дома си. Ще съобщя на шефа на персонала, че можете да ползвате всичките ни удобства. Трябва да говоря с мистър Есекс.

— Не бих искал да стоя тук дълго, без да правя нищо, мистър Джексън.

Той отново ме погледна, сякаш бях влечуго под стъклен похлупак.

— Ще имате кола на разположение. Защо не се позабавлявате в града? — Виждах, че всичко това му беше крайно неприятно. — Отидете в „Личен състав“. Мистър Маклин ще ви даде пари. — Устните му се свиха, сякаш беше захапал дюля. — Такова е желанието на мисис Есекс.

Запазих каменната си маска.

— Много мило от нейна страна.

Той тържествено напусна бунгалото и се качи в едно бентли купе, карано от негър, облечен в зелената униформа на служителите на Есекс, след което изчезна от погледа ми.

Пам излезе от банята. Стоеше и ме гледаше с широко отворени очи.

— Никога не бих повярвала! — рече тя задъхано. — Не знам какво ще каже Бърни.

Запалих цигара замислено.

— Джек! Бърни ще побеснее.

Погледнах я. Сега ми се струваше досадна.

— Изчезвай, бейби. Трябва да помисля.

— Слушай!… — започна тя. Очите й хвърляха гневни мълнии.

— Нали чу какво ти казах. Измитай се. Трябва да помисля.

— Бърни направи грешка — рече тя с треперещ глас. Лицето й беше пребледняло. — Направи му услуга. Изчезвай оттук! Ще намерим някой друг! Ако наистина си приятел на Бърни, бързо се махай оттук!

Погледнах я.

— Няма да намерите друг — отсякох, — така че изчезвай и престани да дрънкаш. Аз съм тук и сега ще зависи от Бърни. Не те карам да ми обясниш за какво става дума, но както ти казах и преди, дотук цялата работа вони. Започвам да си мисля, че Бърни не е такъв, за какъвто го мислех. Може би има нужда от помощ. — После с по-рязък глас й викнах: — Пръждосвай се!

Тя излезе, като тресна вратата зад гърба си.

Помислих си за онова сочно тяло, за венецианско червената коса и големите теменужени очи — най-вълнуващата жена в света според мен.

Отидох да се видя с мистър Маклин, шефа на личен състав, и го хванах тъкмо когато се готвеше да си тръгва. Часът беше 19:00 и макар че бързо ме огледа от горе до долу със същия леден поглед като на Уес Джексън, когато се ръкувахме, усмивката му изглеждаше доста искрена.