Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

Реших да се правя на смирен.

— Джек Крейн, мадам — отвърнах. — Мога ли да направя нещо за вас?

Това малко я обърка. Разбрах го по намръщването й и по начина, по който пристъпи с елегантния си крак.

— Не си спомням да съм те виждала по-рано.

— Вярно е, мадам. — Запазих безизразно лице. — Току-що пристигнах. Работя за мистър О’Брайън.

— О! — Тя направи пауза, но продължи да ме разглежда. — Къде е О’Брайън?

Точно в този момент прозвуча силен взрив и двата коня се подплашиха, почти поваляйки негъра, който започна да се бори с тях. Виждах, че е в затруднение и, като минах покрай нея, хванах поводите на по-големия кон и с цялата си сила го принудих да спре на място. Негърът направи всичко възможно, за да усмири другия.

— Тук не е място за коне, мадам — рекох. — Взривяваме.

Тя се приближи до мен, грабна поводите от ръката ми и се метна на седлото. Конят се изправи на задните си крака и тя го шибна с камшика, за да го накара да спре — треперещ, но подчинен на волята й.

Негърът се метна на неговия кон.

— Отведи го преди да има нов взрив, Сам — каза тя.

Негърът се отдалечи в бърз галоп, оставяйки я да гледа надолу към мен.

— Разбирате ли от коне? — попита.

— Не, мадам. Не харесвам неща, които нямат спирачки.

Тя се усмихна.

— Доста добре се справихте с Борджия. Благодаря ви.

После се разнесе царят на взривовете: тътенът беше такъв, сякаш петстотинфунтова бомба се е взривила в краката ни.

Тя си мислеше, че е овладяла коня и беше отпусната. Взривът ме извади от равновесие, както и нея, а въздействието му върху коня не може да се опише. Той се надигна на задните си крака, изви се и тя нямаше никакъв шанс да се задържи върху него, така че падна тежко, докато той препусна напред.

Не можех да направя нищо за онази частица от секундата, в която тя беше във въздуха, после се хвърлих напред, но прекалено късно. Падна на раменете си, главата й се удари в пистата и тя остана да лежи там — все още красива, но безчувствена за всичко наоколо.

Докато коленичех до нея, около нас се събра кръг от зяпащи негри. Не знаех дали не си е счупила гръбнака и, оглупял от страх, не смеех да я докосна.

— Повикайте О’Брайън! — изревах. — Докарайте ми джипа!

Резкостта в гласа ми ги накара да действат. Четирима или петима затичаха с всички сили по пистата към мястото, където взривяваха. Двама други се втурнаха към облака прах.

Докоснах я леко и тя отвори очи.

— Боли ли ви?

Очите й се затвориха.

— Мисис Есекс! Мога ли да ви помогна?

Очите й отново се отвориха. Тя поклати глава и стъкленият поглед напусна хубавите й теменужени очи.

— Добре съм. — Тя помръдна ръце, после крака. — Господи! Главата ми!

— Успокойте се. — Огледах се. Джипът закова на място. На волана седеше едър мъж с неспокоен поглед. — Ще ви закарам в болницата. — Вдигнах я на ръце и тя леко изстена. Занесох я до джипа и седнах до негъра, като я държах на коленете си. — Карай към болницата — наредих му. — Не бързай… бъди внимателен.

Негърът зяпна жената, натисна съединителя и подкара бавно по пистата. Отне ни десет минути, за да стигнем до болницата на летището. Явно някой се бе обадил по телефона, защото, когато джипът спря, двама лекари, няколко сестри и един мъж с посивяла коса и бяло сако го наобиколиха.

Имаше носилка и всичко стана много бързо. Взеха я от скута ми, сложиха я на носилката и я внесоха в болницата буквално за секунди.

Седях там и се чудех дали, като я бях преместил, не бях й причинил някакви увреждания и тази мисъл ме накара да се изпотя.

Един джип пристигна, ръмжейки, и от него изскочи О’Брайън. Казах му какво се бе случило.

— По дяволите! — Той избърса потното си лице. — За какво й е трябвало да идва? Винаги си пъха носа там, където не й е мястото! Мога да си загубя работата, когато Есекс разбере какво е станало!

Промъкнах се покрай него и влязох в болничната прохлада, поддържана от климатичната инсталация. На рецепцията седеше някаква сестра.

— Как е тя? — попитах.

— Д-р Уинтърс я преглежда в момента. — Погледна ме така, сякаш бях скитник, който проси пари.

Поколебах се, после зърнах един от лекарите, които я бяха внесли, да се задава и приближих към него.

— Как е тя? Зле ли направих, като я преместих?

— Дяволски добре сте направили — рече той и се усмихна. — Няма нищо счупено, но има мозъчно сътресение. Пита за коня си.

— О’кей. Предайте й да не се безпокои за него. Ще се погрижа за коня.

Докато вървях към изхода, чух лекарят да казва на сестрата: