Александра Маринина - Незаключената врата

— Абе не, за нищо на света не би го потърсила! — засмя се Ина Голдман. — Това е философия, разбираш ли? Ако той поиска да я види, непременно ще се обади. Ако ли не — значи не. Нищо, Ириша, това не е катастрофа, не е първото, нито последното момче в живота й. Ще пострада една седмица и ще си намери друг, а за този ще забрави.

Коротков нахлу в кабинета на Настя, когато тя завършваше разпечатването на запитванията, за които трябваше да получи подписа на началника.

— Сега, Юра, един момент — каза тя, без да откъсва очи от екрана на компютъра, — довършвам последното документче, трябва спешно да получа автографа на Афоня върху тях.

— Недей сега да ходиш при него — посъветва я Коротков, когато Настя извади от принтера снопчето запитвания.

— Защо?

— Ядосан е като не знам какво — радостно съобщи Юра. — Днес е в дълбок траур.

— Какво се е случило? — уплаши се тя. — Да не е умрял някой?

— Пепел ти на езика! Афоня е в траур от честолюбие. Ами погледни само колко разочарования го сполетяха. Убийството на шофьора на снимачната група обещаваше да бъде шумно — уж бяха замесени и телевизията, и съпругът на режисьорката, и конкуренцията. А какво излезе? Убийството на Ремис по религиозни причини също не му пасна, там нямаха пръст никакви сатанисти, а той с такава радост придърпа това дело от територията! Убийството на Плешаков на основата на междунационална вражда — и тук лош късмет, нещата не се оказаха толкова красиви, колкото беше мечтал. Но пък го споходи огромна сполука: добре законспириран килър, извършил десетина шумни и не толкова шумни убийства, и то имитирал собствената си смърт и с направена пластична операция. Бонбонче! Пряк и кратък път към световната слава в мащабите на „Петровка“.

— Е, и какво? — не го разбра Настя. — Такава находка натежава над всички предишни несполуки, защо тогава е в траур?

— Ами защото, приятелко, и в нашето министерство няма глупаци. Само преди половин час главното управление си взе това дело обратно!

Настя едва не подскочи заедно със стола.

— Стига бе!

— Да, да! Как пък не са поверили на наш Афоня да разнищва килър, който е оставил трупове из цялата страна. И те там не са вчерашни. Ние им идентифицирахме Симонов, за което трябва да сме благодарни на господин Богорад, по прякор Богомолеца, а всичко останало те някак ще го свършат и без нас.

Сякаш товар се смъкна от раменете на Настя. Тя не беше честолюбива и никога не страдаше, ако не й поверяваха да довърши дело и си присвояваха резултатите от нейната дейност. Голяма работа! Тя е жена и колкото и успешно да разкрива престъпления, каквито и фантастични резултати да постига, пак никой никога няма да я признае за най-добрия детектив в управлението, камо ли пък за най-добрия детектив в страната. Настя много отдавна бе разбрала това, както разбираше и всички закони и условности на работата в мъжки колектив, и не се стремеше да се издига — нито като най-добрата, нито като главната. Достатъчно й беше да изпитва удоволствие от работата, не очакваше никакви други дивиденти от нея.

Взели им шумното дело — нищо. Обаче Афоня, а? Горкичкият. Хем той е добър криминалист, умен, професионалист, обаче на, дощяла му се слава…

Тя събра разпечатаните запитвания, сложи ги в прозрачна папчица, опипа косата си, за да провери дали кичури от нея не са се измъкнали изпод стегнатата шнола.

— Тръгвам. — И стана иззад бюрото си.

— Наистина ли ще рискуваш здравето си? — присви очи Коротков. — Не те ли е страх от началствения гняв?

— Ами не. От какво да ме е страх? Е, ще се разкрещи, ще каже нещо гадно, няма да ми падне короната, я. Знаеш ли, Юра, откак след рождения си ден разбрах, че съм твърде стара, за да се страхувам от началството, веднага ми стана по-леко да живея!

— Ами върви тогава, дърто — ехидно я напъти Юра, — на връщане не забравяй да се отбиеш при мен, за да ми разкажеш как е минало. Много ще ми е интересно да ти видя физиономията, когато излезеш от кабинета на Афоня.

Коротков не я бе излъгал — полковник Афанасиев наистина беше като черен облак. Хвърли на Настя пълен с неприязън поглед, с омраза погледна донесените от нея запитвания. С просто око се виждаше, че страшно му се иска да си го изкара на някого, да унижи, да прочете конско, да накаже, за да изхвърли навън кипящата у него агресия.

— Защо виждам тези запитвания чак сега? — попита той с глас, предвещаващ само неприятни неща.

— Защото ги подготвих току-що.

— А не ти ли се струва, Каменская, че това можеше и трябваше да се направи отдавна? Делата чакат, престъпленията не се разкриват, а ти с какво се занимаваш? Само не ми казвай, че работиш.