Александра Маринина - Незаключената врата

Той вече бе задрямал в тясната си хотелска стая, когато точно над ухото му избухна в звънене телефонният апарат.

— Ти май се интересуваше от Серов? — чу той гласа на един от оперативните работници.

— Аха — потвърди Зарубин, който все още зле различаваше съня от действителността. — Защо, какво за него?

— Застреляли са го. Искаш ли да дойдеш?

Сънят изчезна яко дим. Сергей бързо навлече дънките и ризата, наплиска лицето си със студена вода и изскочи навън. Добре че се бе разбрал с колегата да върне взетата назаем кола утре сутринта, на път за летището.

Въпреки късния час, бяха се събрали доста зяпачи. Зарубин остави колата и приближи до мястото, където работеха следователят, оперативните работници и експертите. Ето го познатия сребрист опел, лявата му броня и вратата откъм мястото на водача са направени на решето от куршуми. Пак тук, отляво, лежи трупът на Серов, над него се е навел медик с бяла престилка. Окървавената риза е запретната, оголвайки обраслия с възрижави косми отпуснат корем. На асфалта — кръв, много кръв, цяла локва.

От другата страна на опела Зарубин видя още един медик, който замислено клатеше глава, загледан в краката си. Нима?…

Полегналата на хълбок, с прибрани под тялото ръце, дребничка Яна Нилская отдалеч приличаше на легнало да спи момиченце. Кръв не се виждаше, сигурно защото Яна беше облечена в черна вечерна рокля с разкошна дълга пола.

— Пречукаха го все пак — чу Зарубин някъде отблизо познатия глас на оперативния работник, който му се беше обадил.

— Кой?

— Ами приятелчетата му от бандата на Богомолеца. Серов е имал някакви недовършени дела с него, така че са си разчистили сметките. Дори момичето не са пожалили, говеда. То Серов ясно, не заслужава добра дума, ама момичето е съвсем младичко, защо е получило куршум? И документи няма у себе си, дори не знаем на кого да съобщим.

— Аз я познавам — тихо каза Сергей. — И името, и адреса, и телефона. Запиши си ги, ако искаш.

На сутринта той все пак отлетя за Москва. И през всичките четири часа на полета си мислеше има ли право да се ожени за Гуля и изобщо да се жени. Ще настъпи ей така по опашката някоя група престъпници, те ще решат да си разчистят сметките с него и няма да пожалят никого, който се намира в момента наоколо. Съпруга, дете, колега, случаен минувач. Вярно, такива неща досега май не са се случвали с милиционери, но както обича да казва Каменская, всяко нещо един ден се случва за първи път.

Пътьом Едик Гусарченко откара Люба до дома й и си тръгна към къщи. Таксиметровият шофьор се случи приказлив, с удоволствие слушаше разказите на Едик за почивката му в Кипър и Едик с не по-малко удоволствие се отдаде гласно на сладостните спомени за прозрачното море, пясъчния плаж, уютната хотелска стая и изобилието от храна, напитки и развлечения. Страхотно си почина, с една дума. Би се помотал там още една-две седмици, но парите свършваха, а и му се обадиха — вече можеш да се връщаш. Вярно, той не съобщи на таксиметровия шофьор тази малка подробност — не е негова работа. Едик наистина беше започнал да се безпокои: нали, когато оня човек, дето го бе завербувал за пътуването до Кемерово, му нареди да замине някъде по-далеч от Москва — най-добре в чужбина, не задълго, Едик радостно възприе това като възможност да си почине и някак не помисли за парите; не взе много — смяташе, че с Люба заминават само за два-три дни, максимум за пет. А се получи доста по-дълга почивка и той дори се зарадва, когато му звъннаха на мобилния и му разрешиха да се върне.

Когато се озова в апартамента си, Едик бързо разтовари сака, хвърли мръсните шорти, бански и фланелки в пералнята, взе душ и тъкмо се канеше да седне до телефона и да започне да се обажда на приятели, за да съобщи, че се е прибрал, да чуе новините, когато позвъняване на вратата наруши плановете му. На прага стоеше младеж с познато до болка лице, което Едик нямаше никакво желание да си спомня. Вярно, ни най-малко не се уплаши — напоследък не беше имал никакви изпълнения, но все пак беше неприятно.

— Ще ме поканиш ли да вляза? — насмешливо попита Зарубин.

Едик мрачно се отдръпна и направи път на оперативния работник.

— Хващате ме буквално с пристигането, още не съм се съвзел от пътуването, а доблестната милиция — ето я, довтаса — недоволно процеди той.

— Е, добре дошъл, щом е така — добродушно се засмя Зарубин. — А къде беше? Далече ли?

— Почивах в Кипър.

— Ааа — проточи Серьожа, — аз пък помислих, че пак си ходил в Кемерово да печелиш пари.