Александра Маринина - Незаключената врата

Люба се изми, грижливо разреса гъстата си и дълга до раменете коса, вдигна я високо нагоре и я закрепи с шнола — Едик обича дългата й стройна шия да е изцяло открита. Сложи лек грим — съвсем мъничко, та дори да не се забелязва, че се е гримирала. Само колкото да подчертае очите. Облече красива копринена пижама и отиде в кухнята да свари кафе, но не се сдържа и пак се върна в спалнята. Само за мъничко. Само за да го погледне. Да види как той е потънал в своя лек утринен сън, когато вече и будилникът, навит от Люба за седем часа, е иззвънял, и слънцето през рехаво спуснатите щори залива със светлина тъкмо онази част на леглото, където се намира главата на Едик. Господи, колко го обича! И тъмнорусата му коса, и присмехулните сиви очи, и широките рамене, и тесните бедра, и дългите крака. И дори късите редки мигли на горния клепач. Толкова са смешни…

Лицето на Едик потрепна, прощавайки се със съжаление с остатъците от съня, очите се отвориха.

— Ти какво? — вяло попита той, като видя застаналата на вратата Люба.

— Нищо. Просто гледам.

— Защо?

— Просто така. Гледам — и толкоз. Радвам се, че те имам.

— Не си измисляй.

Той никак не си пада по романтиката и дори не е особено нежен. Но Люба обича у него и това. Само да не я изостави, само да не се влюби в друга.

— Какво искаш за закуска?

— Както обикновено, мюсли с мляко. Защо всеки път ме питаш? Аз винаги закусвам едно и също.

Тя не се обиди. Едик винаги си е малко грубичък, тя вече е свикнала. Докато той се бръснеше и вземаше душ, Люба свари кафе, сипа в дълбока чиния мюсли от пакета, наля леко затоплено мляко. Останалото мляко подържа още малко на котлона и заля с него овесените ядки със стафиди — своята закуска.

— В колко часа трябва да си на работа? — попита предпазливо, разбирайки, че сега може да последва поредният взрив на недоволство: Едик или започваше работа в десет, или изобщо не ходеше. Той беше сервитьор с график „три през три“ — три дни работи, три почива. Вчера му беше почивен ден, третият поред, значи днес трябваше да иде в ресторанта.

Люба и сама не знаеше защо зададе този въпрос, който имаше абсолютно очевиден отговор. Сигурно за да прекъсне мълчанието, което неочаквано бе започнало да й тежи. Колко странно! Едик никога не е бил особено разговорлив, а пък на масата съвсем се умълчаваше и Люба винаги бе приемала това като нещо нормално. Такъв си е, такъв му е характерът. Но сега, след това внезапно и някак неразбираемо пътуване до Кемерово, на нея постоянно й беше тревожно и постоянно й се искаше да получава доказателства, че Едик все така й принадлежи. Само на нея и на никоя друга. За подобно доказателство можеше да служи всичко, всяка дреболия, дори баналната размяна на реплики. Дори просто фактът, че той разговаря с нея. Младата жена разбираше, че се държи глупаво, но нищо не можеше да стори. Не беше по силите й.

Едик не обърна внимание на въпроса й, продължи да гребе с лъжицата мюсли и мляко от чинията. Люба реши да повтори опита си да завърже разговор.

— Единка, ами жената, при която ходи…

— Какво? — Той вдигна глава и я изгледа недоволно. — Какво „жената“? Ти пак ли започна? Нали ти обясних! Е, докога, в края на краищата!

— Не се сърди — припряно забъбри Люба. — Исках само да те попитам: ще трябва ли пак да ходиш при нея?

— Защо да ходя?

— Ами не знам… Пак да помогнеш с нещо, да провериш всичко ли е наред.

— Не знам, може би — неопределено отговори Едик. — А ти защо питаш?

— Помислих си, че може би ще е добре да дойда с теб? Двама души винаги по-лесно решават проблемите. И изобщо…

— Какво „изобщо“?

— И на теб няма да ти е скучно.

— На мен никога не ми е скучно — отсече той и отмести празната чиния.

— На мен пък ми е мъчно без теб — призна момичето. — Когато те няма, място не си намирам. Ще ме вземеш ли следващия път?

— Не знам. Ще видим.

Сърцето на Люба тревожно се разтупка. Нима най-лошите й предположения се оказват верни? В Кемерово той има друга жена. И смята пак да ходи при нея. И да зареже Люба. „Господи, подскажи ми, научи ме, дай ми сили да направя така, че това да не се случи!“

Настя Каменская обичаше да работи със следователя Гмиря. Борис Виталевич навремето също е бил оперативен работник, така че е опознал лично проблемите и трудностите на детективския живот и се отнася към тях с разбиране. Никога не прави кисели физиономии, ако дознателите му носят информация, придобита с каквито се сетиш нарушения на закона, а сяда с тях на масата и започва да измисля как да придаде на тези сведения напълно приличен вид.