Александра Маринина - Незаключената врата

— Ами… не — завъртя глава Настя. — На колко години е потърпевшият?

— На двайсет и пет.

— Следователно обкръжението му е било младежко. Аз не мога да се справя с такъв материал. На мен ми дай нещо по-солидно, още повече че новият началник иска да се занимавам с версията за проваляне на снимките.

— Ами добре тогава — съгласи се Борис Виталевич. — Значи, Настася, най-напред ми събери сведения доколко са близки съпрузите Нилски със семейството на Воронова. И конкретно: доколко е близка изчезналата Яна Нилская с богатия съпруг на нашата мадам. Е, и всичко, свързано с това. По-нататък: искам да знам доколко охотно съпругът е дал пари на Воронова за нейния филм. Подозирам, че е скърцал със зъби и е проклинал всичко на света, но искам да знам със сигурност. И последно: сценаристът Нилски живее в апартамент без телефон, няма мобилен, така че похитителите няма да могат да му се обадят лично. Това естествено в случай че Яна е била отвлечена с цел откуп. Те или ще му подхвърлят писмено съобщение на адреса, или ще звънят на някого от обкръжението му. Най-вероятно на самата мадам Воронова или на нейния съпруг. Трябва денонощно да имаме човек на адреса. А ти се върти около Воронова. Чуеш ли нещо — веднага ми се обади.

— Знам, знам, не съм дете — усмихна се Настя.

Ирина Савенич отиде на пръсти от стаята до кухнята, притвори вратата след себе си, наля вода в електрическия чайник, натисна копчето. Най-сетне Руслан задряма, за пръв път през тези почти две денонощия притвори очи и се отпусна. Нека си почине, тя ще се постарае да не му пречи. Горкото момче, как можа да му се случи тази гадост! Жена му изчезна. А шофьорчето, с което отишла да пие кафе, го убиха. Какъв кошмар! Всъщност Яна Нилская никак не беше симпатична на Ира, но нима в такава ситуация чувствата имат значение? Къде ли е сега тази малка Янка? Може би са я отвлекли и я държат в някое тъмно мазе, може да я измъчват и инквизират, но защо? Какво искат от нея? И защо досега никой не се обажда, не казва условията си? Не знаят как да намерят Руслан, защото той няма телефон ли? Глупости, Янка прекрасно знае адреса. И после, тя знае телефоните и на Наталия, и на Ира, неведнъж се е обаждала на тях. Ако похитителите поискат да се свържат с Руслан, те ще съобразят как да го направят. Но защо, защо? Те не могат да искат каквото и да било от Янка, тя е обикновена шивачка, не разполага с никакви особени сведения. И пари няма. Значи искат нещо от самия Руслан. Той е бил журналист, насъбрал е какви ли не сведения за много хора. Може би това е причината? Но нали вече повече от година не работи във вестник, изобщо е изоставил журналистиката, седял си е вкъщи и е пишел роман. Не е вземал участие в никакви сериозни случаи, не е водил никакви журналистически разследвания. На кого може да е интересен? На някого сигурно е интересен, щом отвлякоха Янка. Но защо не се обаждат? Господи, дано се обадят по-скоро, да представят доказателства, че малката Янка е жива и здрава, тогава всички ще могат да въздъхнат спокойно. А те не се обаждат…

Водата в чайника завря, Ира извади чаша, пусна в нея пакетче френски чай с метличина и със съжаление си отбеляза, че кутията бързо се опразва. Тя купи този чай в Париж преди месец, когато ходи там за майските празници заедно с Наталия и цялото й семейство. Този чай много й хареса и сега Ира се ядосваше, че купи само две опаковки. Колкото и да го пести, скоро ще свърши. След това, което се случи в събота, всички решиха, че не бива да оставят Руслан сам, докато ситуацията с жена му не се изясни. И Ира, като стара позната, пое тази грижа. Отби се вкъщи, напълни чантата си с най-необходимото — тоалетни принадлежности, козметика, таблетките срещу алергия, кутийката със захарин, малко дрехи, зарядното устройство за мобилния телефон. Взе и любимия си чай.

Буквално до спазми в гърлото й беше жал за Руслан. Лошо беше също, че той изобщо не пиеше, нямаше този навик. Тоест можеше да вдигне чашка, колкото да се чукне на маса, но сега не ставаше дума за чашка, а да си пийне здраво и да намали напрежението, да се отпусне, да изключи. А Руслан не умееше да го прави. Цялата нощ в събота срещу неделя прекара в милицията, където по двайсет пъти го питали за едно и също, после Ира го докара тук, в апартамента на Наташиния син, и сега седеше с него, изчакваше евентуалните събития. В неделя тук дойдоха милиционери, отново измъчваха Руслан с въпроси: дали жена му има познати в Москва, дали може да му се е разсърдила и да е отишла при тях, дали някой не го е заплашвал, дали някой не е искал нещо от него и разни подобни. После отново настъпи нощ, но Руслан не можеше да мигне — ту кръстосваше жилището, ту седеше неподвижно, олюляваше се, обхванал главата си с ръце, ту изведнъж започваше да говори, без да спира. И Ира не спеше, успокояваше го, доколкото можеше, утешаваше го, правеше оптимистични прогнози. Но ползата от това беше почти никаква. Тази сутрин тя не издържа и заспа, подремна два часа, а Руслан така и не можа да мигне. Слава богу, поне привечер задряма. А телефонът мълчи ли, мълчи…