Джеймс Патерсън - Джак и Джил

След два дена и половина търсене не намерихме абсолютно нищо. Ако е имало някаква следа, тогава някой просто се бе вмъкнал в къщата преди нас. Не изключвах подобна възможност.

На третия ден късно следобед двамата с Кайл Крейг разговаряхме в кухнята. И двамата бяхме изтощени. Отворихме си две от бирите на Брет Стърлинг и подхванахме приказка за живота, смъртта и вечността.

— Чувал ли си този израз — твърде много логически заподозрени? — попитах аз Кайл, докато отпивахме от бирите си в тишината на кухнята.

— Не точно с тази формулировка, но ми е ясно каква връзка има с настоящия случай. Имаме сценарии, които биха могли да включват ЦРУ, военните, може би крупния бизнес, може би дори президента Махони. Историята рядко върви по права линия.

Кимнах утвърдително.

— Трийсет и пет години след убийството на Кенеди единственото сигурно нещо е, че е съществувала някаква конспирация — добавих аз.

— Няма никакъв начин веществените доказателства — балистични и медицински — да се съвместят с един стрелец в Далас — каза Кайл.

— Значи възниква същият проклет проблем — твърде много логически заподозрени. До този момент никой не може да определи възможното участие на Линдън Джонсън, армията, ЦРУ, мафията, стария шеф на вашето подразделение. Има толкова очевидни паралели на онова, което се случи тук, Кайл. Вероятен политически преврат, за да бъде елиминиран един смутител в кабинета за сметка на една много по-благоприятна замяна — тогава Линдън Джонсън, а сега Махони — в очакване зад кулисите. ЦРУ и военните бяха невероятно разгневени на Джон Ф. Кенеди и на Томас Бърнс. Системата яростно се съпротивлява на промяната.

— Не забравяй това, Алекс — каза ми Кайл. — Системата яростно се съпротивлява на промяната, както и на смутителите на установения ред.

Направих гримаса, но кимнах.

— Не го забравям. Благодаря за помощта. Кайл протегна ръка и двамата се ръкувахме.

— Твърде много логически заподозрени — казах. — Това също ли е част от проклетия заговор? Това ли е тяхната идея за прикритие?

— Не бих се учудил, ако е така. Вече нищо не ме учудва. Прибирам се вкъщи при децата — казах накрая.

— Най-добре — каза Кайл, усмихна се и ми махна да си вървя.

Прибрах се у дома и поиграх с децата — опитах се да ги зарадвам с присъствието си. Въпреки това пред очите ми непрестанно изникваше образът на Томас Бърнс. От време на време виждах красивата мъничка Шанел Грийн, Върнън Уийтли или дори бедния Джордж Джонсън, съпруга на Кристин. Представях си труповете на Джийн и Брет Стърлинг върху онези хромирани маси в затвора „Лортън“.

През следващите дни поработих няколко часа в кухнята за бедни. Там аз съм „господин фъстъчено масло“. Раздавам порциите и от време на време по някой и друг малък съвет за доброто на онези повече или по-малко нещастни от мен. Работата наистина ми доставя удоволствие. Получавам дори повече, отколкото давам.

Въпреки това не успях да се съсредоточа особено върху нищо. Бях там, но всъщност ме нямаше. Концепцията за „липса на правила“ бе заседнала в съзнанието ми като рибена кост в гърлото. Давеше ме. Наистина имаше твърде много заподозрени, които трябваше да се преследват, за да се стигне до окончателното разрешаване на случая по убийството на Томас Бърнс. Освен това правомощията на едно вашингтонско ченге в такова разследване бяха ограничени.

Една нощ същата седмица — доста късно — си седях на верандата, галех котката Роузи по гърба и тя мъркаше блажено. Имах намерение да посвиря на пиано, но после се отказах. Никакъв Били Смит, никакъв Гершуин, никакъв Оскар Патерсън. Чудовищата, фуриите, демоните се бяха развилнели в съзнанието ми. Нахлуваха във всякакви форми и размери, във всякакви родове, но бяха човешки същества. Това бе „Божествена комедия“ на Данте, всичките девет кръга на ада и всички ние живеехме тук заедно.

Накрая все пак реших да посвиря. Първо изкарах „Звезден прах“, после „Тяло и душа“ и скоро великолепните звуци ме погълнаха. Престанах да мисля за един телефонен разговор, който бях провел по-рано през седмицата. Бях отстранен от вашингтонската полиция. Като дисциплинарна мярка. Бях посегнал на по-висшестоящ от мен, на собствения ми шеф Джордж Питман.

Да, така си беше. Вината ми беше безспорна. И какво от това? А оттук нататък?

Чух почукване по вратата на верандата. После повторно.

Не очаквах компания, нито желаех такава. Надявах се, че не е Сампсън! Беше твърде късно за желани посетители. Грабнах пистолета си. Инстинктивно. По силата на навика. Ужасен навик, ако вземеш да се замислиш, което аз сторих.