Джеймс Патерсън - Джак и Джил

— Ще го пипнем без проблем — казах.

Мечият капан беше заложен.

Аз бях един от шестимата, които изскочиха от колите, препречили пътя при безобидния на вид извънградски светофар. Безспорна чест.

Там чакаха и две коли на граждани. Сива хонда и един сааб.

Стигнах до дясната предна врата на колата му, а в същото време един агент от Тайната служба дръпна рязко вратата на шофьора. Ние двамата се бяхме оказали най-бързи. Или може би бяхме онези, които най-много искаха Джак.

Джак се извърна към мен и погледна право в опулената цев на моя глок. Миг по-късно съзря съвсем ясно образа на смъртта.

— Не мърдай! Дори не дишай много дълбоко! Не мърдай нито милиметър — казах му аз. — Не желая да разполагам с извинение. Тъй че не ми го предлагай.

Той не ни очакваше. Разбрах го по шока, изписан върху лицето му. Той бе сметнал, че се е измъкнал невредим след всичките си убийства. Беше решил, че се е измъкнал невредим.

Е, веднъж и той да сбърка.

Най-накрая бе допуснал първата си грешка.

— Тайна служба. Арестуван си. Имаш правото да мълчиш и те съветвам да го сториш! — излая на Джак един от агентите. Лицето му бе аленочервено от гняв, от ненавист към този човек, убил президента.

Джак погледна към агента от Тайната служба и после отново към мен. Позна ме. Знаеше кой съм. Какво друго знаеше?

В началото се сепна, но после бързо се успокои. Беше удивително да се наблюдава как спокойствието и хладнокръвието постепенно надделяха.

Не трябваше да се изненадвам. Това бе истинският Джак. Това бе убиецът на президента.

— Много добре — каза той накрая, хвалейки ни за добре свършената работа, за нашия професионализъм. Кучият му син кимна одобрително. — Свършихте си работата изключително добре.

При тези негови думи кръвта ми кипна, но аз помнех заповедта на деня: хващаме го без всякакви усложнения. Нежният „мечи капан“.

Той бавно излезе от лъскавия червен автомобил. И двете му ръце бяха вдигнати високо. Не оказа съпротива, не искаше да бъде застрелян.

Най-неочаквано един от агентите го удари. Замахна силно и стовари един десен върху челюстта на убиеца. Не можех да повярвам, че го направи, но, от друга страна, ми стана приятно.

Главата на Джак се отметна назад и той рухна като камък. Джак беше умен. Остана на земята. Джак си го биваше. Нямаше провокация за удара на агента, абсолютно никакво извинение, освен че маниакът, проснат на земята, бе убил президента най-хладнокръвно.

Джак поклати глава и от паважа вдигна поглед към нас, като разтъркваше челюстта си.

— Колко знаете? — попита той.

Не му отговорихме. Никой не каза нито дума. Беше наш ред да играем игрички. Разполагахме с няколко изненади за Джак.

Джак беше само началото. Давахме си сметка, че той е само късче от пъзела, който се опитвахме да наредим. Бяхме решили първо да го пипнем, но сега дойде втората решителна бариера.

Докато карахме обратно към неговата къща на Оксфорд стрийт, аз се почувствах встрани от онова, което ставаше, сякаш се наблюдавах на сън. Спомних си няколкото срещи, които бях имал с президента Томас Бърнс. Той ни беше казал да не съжаляваме за нищо, но този съвет не помагаше в реалния свят. Президентът беше мъртъв и аз винаги щях да се чувствам отчасти отговорен.

Джей Грейър заговори в подвижния микрофон на колата.

— С доктор Крос ще влезем през входната врата. Прикривайте ни плътно. Никаква стрелба. Всички наясно ли са?

Всички останали агенти бяха наясно с процедурата и знаеха рисковете. „Мечият капан“ не беше приключил. Грейър спря черната кола пред къщата.

— Готов ли си? — попита ме той. — Доволен ли си от развитието на нещата дотук?

— Определено — отвърнах. — Благодаря ти, че ме взе.

— Без теб изобщо нямаше да сме тук. Хайде да отидем да довършим работата.

Двамата излязохме от колата му без отличителни знаци и заедно забързахме по застланата с червени плочки предна алея. Вървяхме в крак, с отмерена крачка.

Ето къде бе започнало всичко.

Голямата къща, цялата улица, изглеждаха толкова невинни и приятни. Пред нас се издигаше бяла красива къща в колониален стил. Имаше голяма стара веранда с колони. На верандата стояха грижливо подредени детски велосипеди. Всичко тук бе толкова подредено. Дали тази акуратност бе за прикритие? Естествено.

Джей Грейър натисна звънеца. Джак и Джил на хълма се качиха. Но Джак и Джил бяха започнали от тук. Именно от тази къща. Вратата отвори жена, облечена в червен кариран халат.