Агата Кристи - Чудноватият дом

Но някак си усещах, че не това бе причината, макар че не знаех каква е точно тя. Междувременно продължавахме с принудения си разговор.

После, съвсем неочаквано, докато сервитьорът ни поднасяше кафето, всичко си дойде на мястото. Ето че отново седяхме със София, както така често ни се случваше в миналото, на масичка за двама в ресторант. Като че ли никога не се бяхме разделяли.

— София! — промълвих аз.

— Чарлс! — откликна веднага тя.

Въздъхнах с дълбоко облекчение.

— Слава богу, че всичко свърши — рекох аз. — Какво ни стана и на двамата?

— Вероятно вината е моя. Държах се глупаво.

— Но нали вече всичко е наред?

— Да, всичко е наред.

Усмихнахме се един на друг.

— Скъпа! — възкликнах аз, а после добавих: — Кога можеш да се омъжиш за мене?

Усмивката й помръкна. Нещото, каквото и да бе то, бе ново между нас.

— Не знам — отвърна тя. — Не съм сигурна, Чарлс, че изобщо мога да се омъжа за тебе.

— Но, София! Защо не? Да не би защото си отвикнала от мен? Да не би да ти е необходимо време отново да свикнеш с мен? Или има някой друг? Не… — не довърших аз. — Говоря глупости. Причината не е в това.

— Не, не е — поклати глава тя. Чаках я да продължи. София добави с приглушен глас:

— Заради смъртта на дядо ми.

— Смъртта на дядо ти ли? Но защо? Какво значение има тя, за бога? Да не искаш да кажеш, че… но не можеш да мислиш така — че е заради пари? Нищо ли не ти е оставил? Но разбери, скъпа, че…

— Не е заради пари — усмихна се унило тя. — Предполагам, че ще поискаш да ме вземеш „такава, каквато съм“, както се казва. Но дядо ми никога не е губил пари през живота си.

— Но какво има тогава?

— Просто неговата смърт — виж какво, Чарлс, според мен, дядо не почина от… естествена смърт. Мисля, че може да е бил… убит…

Зяпнах я изненадано.

— Но… това е невероятно. Какво те кара да мислиш така?

— Не съм си го измислила аз. Първо, лекарят се държа особено. Отказа да подпише смъртния акт. Ще правят аутопсия. Съвсем очевидно е, че подозират нещо нередно.

Не възразих нищо. София бе много умна. Можеше да се вярва на заключенията й.

Вместо това, рекох нетърпеливо:

— Подозренията им могат да бъдат напълно неоснователни. Но да оставим това настрана и да предположим, че имат основание — какво значение имат техните подозрения за нас двамата?

— Засягат ни по някакъв начин. Ти си на дипломатическа служба. При вас обръщат голямо внимание на съпругите. Не, моля те да не казваш нещата, които напират в тебе. Иска ти се да ги изречеш и вярвам, че наистина си ги мислиш, и на теория съм съгласна с доводите ти. Но аз съм горда — дяволски горда. Искам бракът ни да бъде щастлив и за двама ни. Не ми се ще да се превърна в половинката, за която е направена саможертва от любов! А и както ти казах, може всичко да е наред…

— Искаш да кажеш, че… докторът може да е сгрешил ли?

— Дори и да не е сгрешил, няма никакво значение — ако е бил убит от предполагаемото лице.

— Какво имаш предвид, София?

— Чудовищно бе от моя страна да го кажа. Но в края на краищата, човек трябва да бъде и честен.

Опитах се да продължа, но тя ме изпревари:

— Не. Чарлс, повече няма да научиш от мен. Вероятно вече ти казах повече, отколкото трябваше. Но бях решила твърдо да те видя днес — да се срещнем лично и да те накарам да разбереш. Не можем да определяме нищо, докато не се изясни всичко.

— Поне ми разкажи какво се е случило.

София поклати глава.

— Не искам.

— Но, София…

— Не, Чарлс. Не искам да гледаш на нещата така, както ги виждам аз. Искам да гледаш на семейството ми безпристрастно.

— И как да го направя?

Вдигна поглед към мене, в прекрасните й сини очи се прокрадна странен израз.

— Ще го научиш от баща ти — каза тя.

В Кайро й бях споменал, че баща ми е помощник-комисар в Скотланд Ярд. Той все още бе на същата длъжност. Думите й ме накараха да потръпна.

— Значи е толкова сериозно, така ли?

— Така смятам. Виждаш ли човека, който седи сам на масата до вратата — доста як и тъп, с вид на бивш военен?

— Да.

— Същият беше на перона в Суинли Дийн тази вечер, когато се качвах на влака.

— Да не искаш да кажеш, че те е следил дотук?

— Да. И мисля, че ние всички сме — как му казват — под наблюдение. Намекнаха ни, че е по-добре да не напускаме къщата. Но бях решила твърдо да те видя.

Малката й упорита брадичка щръкна войнствено.

— Измъкнах се през прозореца на банята и се спуснах по водосточната тръба.

— Скъпата ми!

— Но и полицаите се оказаха много съобразителни. Особено след като ти изпратих и телеграмата. Е, както и да е — ето че сме тук заедно… Но отсега нататък, ще трябва да действаме поотделно.