Агата Кристи - Чудноватият дом

А София добави замечтано:

— „В малка чудновата къща…“

Сигурно съм изглеждал леко озадачен, защото на нея й стана забавно и обясни, като доизпя думите на песничката:

— „И всички си живели дружно в малка чудновата къща.“ Ето такива сме ние. А и къщата ни никак не е малка. Но е определено чудновата — цялата е във фронтони и дървени греди!

— Голямо ли е семейството ти? Имаш ли братя и сестри?

— Един брат, една сестра, майка, баща, чичо, стринка, дядо, сестрата на баба ми и втората жена на дядо ми.

— Господи! — непресторено възкликнах аз.

София се засмя.

— Естествено, че при нормални условия не живеем всички заедно. Войната и бомбардировките ни накараха да се съберем, но не съм сигурна — замислено сбърчи нос тя, — вероятно в душите си, ние винаги сме живели заедно — под погледа и закрилата на дядо ми. Моят дядо е истинска Личност. Минава осемдесетте, висок е около метър и петдесет, но всички изглеждат доста безлични в негово присъствие.

— Изглежда, че е интересна личност — рекох аз.

— И действително е интересен. Грък от Измир. Аристид Леонидис. — После добави, намигайки ми: — Страшно богат е.

— А някой друг ще забогатее ли, когато свърши войната?

— Дядо ми ще забогатее — уверено отговори София. — Никакви номера от рода на „да оскубем богатите“ няма да минат при него. Той самият ще оскубе скубачите. Чудя се — добави тя, — дали ще го харесаш?

— А ти харесваш ли го? — попитах аз.

— Повече от всеки друг на света — отвърна София.

Изминаха повече от две години, преди да се върна в Англия. Не бяха лесни години. Пишех на София, а тя редовно ми отговаряше. Писмата й, както и моите не бяха любовни. Бяха по-скоро писма между близки приятели — чрез тях си разменяхме мисли и обсъждахме идеи, както и случки от ежедневието. И все пак, знаех, че що се отнася до мен, а вярвах, че същото важи и за София, чувствата ни един към друг растяха и се задълбочаваха.

Върнах се в Англия в един спокоен и облачен ден на септември. Листата на дърветата бяха като позлатени от светлините на вечерта. Вятърът подухваше игриво. Изпратих телеграма до София още от летището.

Току-що пристигнах. Да вечеряме довечера в „Марио“ девет часа.

Два маса по-късно, докато преглеждах „Таймс“, в колонката със съобщения за раждания, сватби и погребения, погледът ми бе привлечен от името Леонидис.

На 19.IX. в Трите фронтона, Суинли Дийн, се спомина Аристид Леонидис, на осемдесет и осем години, любим съпруг на Бренда Леонидис. От дълбоко опечалената.

Непосредствено под него, в същата колона имаше още едно съобщение:

ЛЕОНИДИС — внезапно, в къщата си Трите фронтона, в Суинли Дийн, Аристид Леонидис. От дълбоко скърбящите деца и внуци. Цветята се поднасят в църквата „Сейнт Елдред“ в Суинли Дийн.

Стори ми се, че двете известия са твърде любопитни. Сякаш при набора на вестника бяха допуснали грешка. Но мислите ми бяха изцяло заети със София. Побързах да й изпратя втора телеграма:

Току-що прочетох за смъртта на дядо ти. Много съжалявам. Съобщи ми кога можем да се видим.

Отговорът й дойде в шест часа, когато вече бях в къщата на баща ми:

Ще бъда в „Марио“ девет часа.

Мисълта за срещата ми със София едновременно ме разтревожи и ме развълнува приятно. Времето течеше подлудяващо бавно. Пристигнах в ресторанта двадесет минути по-рано и зачаках. София закъсня само пет минути.

Човек винаги се чувства неловко при срещата си с някого, когото не е виждал отдавна, но пък е мислил често за него през цялото време. Когато София най-после влезе през летящата врата, стори ми се, че срещата ни е съвсем въображаема. Облечена бе в черно, което по някакъв си странен начин, ме стресна. Повечето от другите жени бяха облечени в черно и приемах, че сигурно са в траур, но останах изненадан, че момиче като София може да е в черно — дори и заради близък роднина.

Изпихме по един коктейл, а после ни настаниха на запазената за нас маса. Разговаряхме доста забързано и трескаво — питахме се за старите ни приятели от Кайро. Държанието ни бе неестествено, но успяхме да се отърсим от първоначалната си скованост. Изказах съболезнованията си по повод смъртта на дядо й, а София тихо промълви, че всичко е станало „съвсем неочаквано“. После отново се захванахме със спомените си. Започнах да усещам с безпокойство, че нещо не е наред — нещо, което според мен, бе съвсем различно от първоначалната обяснима скованост, след като не бяхме се виждали толкова отдавна. Нещо не бе наред, съвсем не наред, със самата София. Дали не се готвеше да ми каже, че е срещнала друг, на когото държи повече, отколкото на мен? И че чувствата й към мен са били „напълно погрешни“?