Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

— Мусолини както винаги е оригинален! Знаете ли какво?

— Кажете.

— Същото изречение казваше и дядо ми, който беше недодялан човек, селянин, но той, тъй като не беше Мусолини, се позоваваше само на магарето.

— Мога ли да продължа в този преносен смисъл?

— Разбира се!

— Факсовете ви, успехът ви да убедите колегата си Валенте от Мадзара да разпита капитана на риболовния кораб и шефа на кабинета на префекта, както и други факти бяха вашите удари с пръчката, за да ни изкарате от бърлогата.

— А морковът къде е?

— Съдържа се в изявленията ви по време на пресконференцията след ареста на госпожа Лапекора за убийството на съпруга й. Да, там със сигурност можехте да ни въвлечете насила, но не пожелахте да го направите и старателно ограничихте това престъпление в границите на ревността и алчността. Но този морков беше заплашителен, той казваше…

— Полковник, съветвам ви да оставите метафорите, стигнахме до говорещия морков.

— Съгласен съм. С тази пресконференция искахте да ни накарате да разберем, че разполагате и с други факти, които за момента не желаете да извадите на показ. Така ли е?

Комисарят протегна лъжицата си към сладоледа, напълни я и я поднесе към устата си.

— Все още е твърд — съобщи на Лоенгрин Пера.

— Отчайващ човек сте — уточни полковникът, но продължи, — така или иначе, за да свалим картите на масата, искате ли да ми разкажете всичко, което знаете за този случай?

— Какъв случай?

— Убийството на Ахмед Муса.

Беше успял да го накара да каже открито това име, надлежно регистрирано върху лентата на видеокамерата.

— Не.

— И защо?

— Защото обожавам да слушам гласа ви.

— Може ли да ми дадете чаша вода?

Привидно Лоенгрин Пера беше съвършено спокоен и владеещ се, но, разбира се, вътрешно се приближаваше до точката на кипене. Въпросът за водата беше ясен сигнал за това.

— Идете да си налеете в кухнята.

Докато полковникът се занимаваше с чашата и чешмата, Монталбано, който виждаше гърба му, забеляза издутината под сакото му на височината на десния седалищен мускул. Възможно ли е джуджето да беше въоръжено с пистолет, два пъти по-голям от него? Реши да остане нащрек и приближи до себе си много наточения нож, който му служеше да си реже хляб.

— Ще бъда кратък и ясен — направи въведение Лоенгрин Пера, като седна и избърса устата си с малка извезана кърпичка като пощенска марка. — Преди малко повече от две години нашите колеги от Тунис ни предложиха да им сътрудничим в деликатна операция, целяща неутрализирането на опасен терорист, чието име вие току-що ме накарахте да повторя.

— Простете — каза Монталбано, — но аз имам беден речник. Под „неутрализиране“ имате предвид физическото му унищожаване ли?

— Наречете го както искате. Консултирахме се, разбира се, с нашите началници и ни беше заповядано да не им сътрудничим. Но няма и месец след това се оказахме в твърде неприятна ситуация — наложи се да поискаме помощ от нашите тунизийски приятели!

— Какво съвпадение! — възкликна Монталбано.

— Така е. Без да го обсъждат, те се отзоваха на поисканата помощ и така се оказа, че ние имаме морален дълг към тях…

— Не! — извика Монталбано.

Лоенгрин Пера подскочи.

— Какво има?

— Казахте „морален“ — каза Монталбано.

— Както желаете, тогава да го наречем само дълг, без прилагателни, така устройва ли ви? Извинете ме, но преди да продължа, трябва да проведа един телефонен разговор, за малко щях да забравя.

— Моля — каза комисарят, посочвайки му телефона.

— Благодаря ви, но имам мобилен.

Лоенгрин Пера не беше въоръжен, издутината под сакото на задника му се получаваше от телефонния апарат. Набра номера така, че Монталбано да не може да го види:

— Ало? Пера се обажда. Всичко е наред, говорим си. — Загаси мобилния си телефон и го остави на масата. — Нашите колеги от Тунис бяха открили, че от години любимата сестра на Ахмед, Карима, живее в Сицилия и заради естеството на работата си има голям кръг от познати.

— Голям — не — поправи го Монталбано, — подбран — да. Беше уважавана курва, вдъхваща доверие.

— Дясната ръка на Ахмед — Фахрид, предложи на своя шеф да отвори оперативна база в Сицилия, използвайки именно Карима. Ахмед имаше голямо доверие на Фахрид, като изобщо не подозираше, че неговата дясна ръка е купен от тунизийските тайни служби. Подпомогнат дискретно от нас, Фахрид дойде и осъществи контакт с Карима, която след прецизен подбор на клиентите си избра Лапекора. Може би със заплахата, че ще разкрие връзката им на съпругата му, Карима принуди Лапекора да възобнови дейността на старата си фирма за внос-износ, която се оказа отлично прикритие. Фахрид можеше да комуникира с Ахмед, пишейки шифровани търговски писма на някаква измислена компания в Тунис. Между другото, вие казахте на пресконференцията, че Лапекора е написал анонимните писма на съпругата си, за да саморазобличи любовната си история. Защо?