Джеймс Чейз - Удар за милиони

Беше твърде тъмно, за да може да я огледа по-добре, но беше дребна жена с дълги до раменете коси. Стоеше неподвижна и напрегната с притиснати към тялото ръце.

В далечината се чу вой от още няколко сирени. Някаква кола потегли с рязък старт. Залая куче.

Бърд вдигна глава и посегна към кобура под мишницата си, но той не беше там. Чувстваше се много отпаднал, а главата му сякаш беше празна. Напрегна сили да се задържи седнал. Жената погледна към него.

— Не се движете — достигна до Бърд тихият й изплашен шепот. — Долу са, може би са около стотина.

Бърд успя да стъпи с единия крак на пода. Леглото, на което лежеше, заскърца под тежестта му. Повдигна се на лакът. Болката тръгна по цялото му тяло и ситни капчици пот избиха на челото му. Бореше се срещу слабостта си, но падна назад, побеснял от своята безпомощност.

Сети се за последния път, когато пак бе ранен от куршум, но онова беше нищо в сравнение със сега. Сега беше много зле. Сигурно е кървял като заклано прасе. Силният му организъм се беше предал. Не би имал сили да откъсне дори крилата на муха.

Дочу неприятния звук на скърцащи гуми. Още няколко автомобила спряха долу на улицата.

— Какво става? — попита той. Гласът му беше толкова слаб, че сам не можеше да го познае. Сякаш някой друг говореше.

— Претърсват сградите — отвърна тя, без да се мръдне от прозореца. — Разделят се на групи по пет души и всяка група влиза в една от сградите.

Бърд изръмжа.

— Къде ми е колтът? Къде сте го оставили?

— На леглото до вас — отвърна тя. Продължаваше да стои до прозореца, вперила поглед в онова, което ставаше на улицата.

Бърд трескаво затършува по измачканата покривка на леглото и пръстите му стигнаха дръжката на колта. Успя да го вдигне, но се задъха от направеното усилие.

— По-добре изчезвайте оттук — проговори той. — Махайте се, идете и им кажете къде съм. Все едно, няма да ме пипнат жив.

— Може и да не дойдат тук — отвърна жената. — А дори и да дойдат, мога да кажа, че не съм ви виждала. Те няма да влязат насила, нали?

За миг той си помисли, че не чува добре.

— Разбира се, че ще влязат насила. Кой ще ви повярва? Пък и сигурно съм оставил кървави следи в коридора. Веднага ще ги забележат.

— Измила съм следите — рече просто тя. — Не ми отне много време.

Отново си помисли, че всичко това е сън.

— Вие сте ги измили? — в гласа му имаше и съмнение, и изненада. — Защо? Какво сте намислили? Нима не знаете, че се забърквате в големи неприятности?

— Да, зная — отговори тя. — Но ми дожаля за вас.

Той захапа устната си силно, до кръв. Никой досега не беше му говорил така. Дожаляло й за него. Не, това не му харесваше. Нито пък имаше нужда от нейното проклето съжаление.

— Хайде, махайте се навън! — кресна злобно той. — Тук след малко ще се стреля!

Тя отново се обърна към прозореца.

— Може и да не дойдат.

Бърд внимателно опипа мястото, където беше ранен. Искаше да знае дали още кърви. Пръстите му докоснаха дебел тампон, превързан с бинт върху раната. Беше му ясно, че за да направи това, тя е трябвало да свали сакото и ризата му. Беше толкова изненадан, че отново докосна с недоверие превръзката.

— Вие ли ме превързахте?

— Да. Най-добре ще е да не говорите. Може някой да ви чуе. Стените са много тънки.

— Много ли е гадна раната? — попита вече шепнешком. — Или на мен така ми се струва?

— Доста. Но кървенето спря. Не се движете много. Може отново да прокърви.

— Какво правят сега? — попита той след дълга пауза.

— Мотаят се наоколо — отговори жената. — Един от тях гледа нагоре, като че ли чака нещо. Имат и автомати.

Бърд се озъби в мрака. Сети се за Чък Фулър, когото ченгетата бяха заобиколили в една къща. Тогава и Бърд беше в тълпата, която само наблюдаваше какво става. Гледаше как ченгетата стреляха по къщата със своите томпсъни. Дъждът от олово бе изпотрошил стъклата, поломил прозорците и дори изкъртил мазилката на къщата. Беше истински ад. Ченгетата хвърляха бомби със сълзлив газ и стреляха като побъркани. После се оказа, че Чък е бил мъртъв много преди последното нападение на полицията.

— По-добре се махнете оттук — той говореше вече по-меко. — Знам какво ще последва. Ще направят тази стая на решето.

— Нямам къде да отида — започна тя, после застина.

— Какво има? — попита, макар да знаеше какво става.

— Мисля, че идват — едва отрони тя.

Той отново се опита да стане и успя да се подпре на лакът. Този път му се удаде да свали крака си от леглото.