Джеймс Чейз - Удар за милиони

— А дали това е бил Бърд?

— Олин мисли така, но досега никой не го е разпознал. Полицаят, който го е ранил, казва, че това е Бърд, но не се кълне в думите си. На Олин никак не му е приятно, че в града се подвизава такъв нехранимайко, който стреля срещу полицаите, без много да му мисли. А освен това момичето в дрогерията е мъртво и сега няма кой да го идентифицира. Мисля, че Олин е съвсем прав: всеки ден човек не попада на такъв негодник.

— Правилно, но ако това наистина е Бърд, тогава планът на Джилис ще се провали, щом го заловят.

Първис не отговори нищо. Беше покрил с длани лицето си и размишляваше дълбоко. След доста дълга пауза свали ръцете си и каза:

— За този случай ще взема всички хора, с които разполагаме, Ед. Мисля, че засега не е необходимо да се грижим много за раджата. Хората, които са важни за нас, са Кейл, Ийв Джилис, Рико, Бърд и Адам Джилис. Ако някой може да ни отведе до накитите, това са само те. Джилис очевидно е най-важният в целия бизнес. Дръж го здраво, Ед. Не го изпускай от очи. Сприятели се с него и гледай да спечелиш доверието му. Ако можеш.

— Този младеж е лигав като змия — рече Далас. — И е първокласен подлец и негодник. Щях да повърна, докато разговаряше със сестра си.

— На кого да поверя Рико? — повтаряше си Първис, събрал замислено вежди. — Бърнс трябва да следи Кейл, Ейнсуърт ще наблюдава Бърд, ако, разбира се, полицията не го залови, а с Рико кой да се заеме?

— Има едно момиче в клуба, казва се Зоя Нортън — отвърна Далас. — Не знам по какви причини, но, изглежда, й допаднах. Мисля, че ще мога да я убедя да работи за нас. За нея ще е много по-лесно да следи Рико от всеки друг. Направо лукс е да имаме някого в самия клуб, който да работи за нас.

— Съвсем точно — кимна Първис. — Но как смяташ, да я убедиш?

— Ще изсипя в полите й всичкия си чар и портфейла, пълен с банкноти — ухили се Далас. — Ще ви коства три-четири стотачки!

— Това не говори добре за твоя чар — отбеляза кисело Първис. — Не бих й платил повече от една стотачка. Мислиш ли, че имам излишни пари?

— Няма да се съгласи за толкова — намръщи се Далас. — Ще трябва да се простите поне с триста. Не си мислете, че ви кандърдисвам да си хвърляте парите на вятъра. И без друго не бих могъл…

Първис се замисли. Знаеше, че ще получи много полезна информация за тези пари, а и сега не беше времето да се стиска, колкото и да не му харесваше това.

— Добре, поговори с нея — въздъхна накрая. — Опитай да я купиш колкото може по-евтино и в никакъв случай не давай от триста долара нагоре.

Далас обеща да не жали силите си.

— Дай сега да подредим нещата — продължи Първис. — Всеки от нас трябва да бъде много внимателен. На теб ти се пада най-опасната работа, Ед. И трябва да внимаваш, все едно че работиш с динамит. Не трябва да забележат, че ги следим. Нашата работа е да намерим накитите. Ние не работим за полицията. Искам да разбереш това правилно. Каквото и да научим, трябва да си го пазим за нас. Ако някой от вас открие Бърд, и дума да не става да се обажда на ченгетата. Бърд ще ни отведе до накитите, а той не може да направи това, ако е зад решетките.

— Но разберат ли ченгетата, ставаме съучастници. Тогава?…

— Чакай сега, ако всичко свърши добре, ще получим четиристотин хиляди. Един процент от тях ще поделя между вас. Прави по хилядарка на всеки. Това помага ли ти да забравиш за някакво съучастничество?

— Хилядарка не е много — едва повярва на ушите си Далас, после продължи хитро. — Тъй като имам най-опасната работа, защо да не получа две части, а останалите — по една?

Първис поклати глава.

— Не, няма да е честно спрямо другите момчета. Но слушай какво ще направя. Ще дам чек за пет хиляди долара на първия, които влезе в кабинета ми и каже, че знае къде са накитите.

— Така направете — съгласи се Далас. — И дайте самостоятелност на хората си.

Приближаващата се полицейска сирена сякаш прониза мозъка на Бърд.

Той с мъка отвори очи и се загледа в мрака. Беше му студено и се усещаше ужасно слаб. Отдясно го мъчеше жестока болка.

Обърна глава. Вляво имаше отворен прозорец. Виждаше се мрачното небе, в квадратчето трептяха звезди. Слабият отблясък от уличното осветление хвърляше петна по стените на сградата и очертаваше рамката на прозореца.

Долу някъде на улицата изскърцаха спирачки. Спря кола. Сирената затихваше бавно и жалостно като протяжен вой. Вратата на колата се отвори, чу се тропот на много крака по цялата улица.

Бърд изведнъж забеляза някаква жена, която стоеше край стената и предпазливо наблюдаваше през прозореца какво става долу.