Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— А това никак нямаше да зарадва Ралфи Д., нали?

— Това е много слабо казано, господин Голдънбърг. Всеки дяволски би се ядосал. По-късно вечерта се срещнах със Стиви и той ми рече нещо от сорта на „Зная, че се издъних, но ако нещата загрубеят, няма да вляза сам в затвора“. Налудничави приказки. Хем много добре знаеше, че не бива да говори така. Беше просто изплашен и объркан.

— А вие как реагирахте? — попита го прокурорът.

— Ами просто му рекох: За бога, Стиви, не бива да говориш така. Някой може да те чуе. Ама той беше много изнервен. Знаеше, че е оплескал нещата. Никога не го бях виждал такъв.

— И какво направихте?

— Аз ли? Честно казано, господин Голдънбърг, тогава си имах свои грижи. Само казах на Ралфи да го слуша какво приказва. За да не извърши нещо глупаво. Просто е изплашен, това бе всичко.

— Казали сте на Ралфи за Стиви?

— Длъжен бях, господин Голдънбърг. Ако ченгетата се докопаха до него и той започнеше да приказва, всички ни щеше да закопае. Но аз също се нуждаех от алиби. В онези дни си имах проблеми с коляното. Трябваше ми хирург. Затова отидох в болница „Кингс Каунти“ при един доктор, когото познавах, когото ние познавахме — той ни дължеше едни пари, — та му казах да ме оправи веднага и с това сметката му ще е уредена. Само че трябваше да бъде записано, че съм бил в отделението още от сутринта.

— Позволете ми да изясня това, господин Мачиа. Вие сте поискали от един лекар да издаде фалшив документ, че сте били в болницата, за да се сдобиете с алиби за убийството на Самюел Грийнблат? Така ли е?

— Да.

— И той се съгласи?

— Е, наложи се да опра пищова си до главата му, господин Голдънбърг.

Анди не можеше да повярва на ушите си. Нов смях разтресе залата.

— И така, да се върнем на Стиви Манарино, господин Мачиа, вашия отдавнашен приятел. — Прокурорът пристъпи още няколко крачки към свидетеля. — Вие сте казали на Ралфи Д., че ще го прикриете. А какво ви отговори Ралфи Д.?

— Каза ми само да не се безпокоя. Щял да поговори с Големия бос. Рече още, че те щели да го отведат някъде, където да остане скрит за известно време, докато всичко се размине. Каза ми също да се занимавам само с моите работи, да стана по-добър в занаята си. Бях притиснат като в менгеме. Истината е, че бях малко изнервен, защото можеше да не изляза от онази болница без чужда помощ, ако разбирате какво искам да кажа.

— И какво се случи после? — продължи да го разпитва Голдънбърг, като се върна при масата си, за да вземе снимката на Стиви Манарино. Задържа я така, че съдебните заседатели да могат да я видят. — Кажете на съда, господин Мачиа, какво стана с вашия приятел?

— Не зная — сви рамене Луис Мачиа. — Повече не видях Стиви.

Вече бе почти четири следобед. Съдия Сайдерман огледа залата и даде знак да прекратят разпита на свидетеля.

— Господин Голдънбърг, мисля, че за днес е достатъчно.

Тя предупреди съдебните заседатели да не обсъждат нищо по делото и да не четат написаното във вестниците. После всички се върнаха в стаята на журито. Неколцина веднага си тръгнаха, защото бързаха за метрото.

Анди прибра нещата си в чантата и облече пуловера си.

— С всички ще се видим утре. Трябва да взема хлапето. Някой да е към метрото?

Поеха заедно по Чамбърс стрийт, за да се доберат до станция номер едно на Бродуей. Дженифър, която междувременно успя да й обясни, че продавала рекламни материали, слезе на Седемдесет и девета улица, а Анди продължи към жилищните райони, за да се добере до къщата на Западна сто осемдесет и трета улица, откъдето се откриваше гледка към моста Уошингтън и където от четири години живееха с Джеръд.

Тя слезе на спирката на Сто осемдесет и първа улица и продължи през още няколко пресечки до Сто и седемдесет и осма, за да вземе Джеръд от Сандра. Синът на Сандра — Еди, учеше с Джеръд в четвърти клас в 115-о основно училище.

— Здравей, госпожо Закон и ред — поздрави я Сандра със смях, щом отвори вратата. — Получи ли ролята?

— Получих присъда. — Анди завъртя очи. — Осем седмици.

— Брей! — възкликна Сандра. — Аз пък се занимавах с техните домашни или поне с част от тях. Сега са в стаята на Едуард. Играят на „Засада в пустинята“.

Двете жени надникнаха в стаята.

— Мамо! — възкликна Джеръд. — Ела да видиш! Вече сме на шесто ниво.

— Добре, но се опасявам, че там и ще си останете. Мама е много уморена.

Майката и момчето излязоха на Бродуей и се запътиха към апартамента си. Трябваше да вечерят, но не й се готвеше.