Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— Искам да продължим оттам, докъдето стигнахме, господин Мачиа. — Прокурорът се приближи до свидетелското място. — Какво се случи след убийството на Самюел Грийнблат?

— След убийството ли? — Свидетелят се замисли за миг. — Ами бях повишен, господин Голдънбърг. Направиха ме войник, както казахте.

— Мисля, че това се е случило няколко седмици по-късно — поправи го прокурорът. — Или може би месец?

— Ако трябва да сме точни, беше след двадесет и седем дни — усмихна се Мачиа.

От галерията отново се разнесе смях. Засмя се и Голдънбърг.

— Ясно е, че този ден е бил важен във вашия живот, господин Мачиа. Но искам да ви върна към дните непосредствено след убийството на Сам Грийнблат.

— О, това ли? — Мачиа рязко поклати глава, сякаш го бяха цапардосали в лицето. Отново отпи глътка от бутилката с вода. — Закопахме колата. Бяхме се уговорили всички да се съберем по-късно в Бруклин и да вечеряме при Ралфи Д.

— И всичко дотогава протече гладко, така ли, господин Мачиа?

— Да, ако говорим за тази част от работата, господин Голдънбърг. Оставихме колата на летище Нюарк. Стиви захвърли табелите с номерата в едно тресавище край магистрала I-95. Бяхме се приготвили да празнуваме. Очакваха ни само добри неща.

— Но не се случи така, нали? Какво се случи?

Чернокосият гангстер се захили с неприятния си маниер, докато поклащаше глава.

— Помислих си, че след като измъкнахме Грийнблат от къщата му и го застреляхме, някой, примерно съсед, може да е видял номера на колата. Та трябваше да се погрижим за табелите.

— Някой ви е забелязал? И как се справихте с това? — притисна го младият прокурор.

— Ами понеже бе по-късно вечерта, към седем, у нас вкъщи дошли ченгета. Аз не бях там, само жена ми и децата. Поискали да видят колата й.

— Нейната кола? — Прокурорът изглеждаше смутен. — Защо са попитали за автомобила на жена ви, господин Мачиа? — Ясно бе, че Голдънбърг знае отговора и ловко насочва вниманието на присъстващите в съдебната зала.

— Очевидно, защото номерът на колата, запомнен от съседа на Грийнблат, е съвпадал с номера на колата, регистрирана на нейно име.

В съдебната зала се разнесе учудено ахване.

— Колата на вашата жена ли, господин Мачиа? Но нали преди малко казахте, че според вас Стивън Манарино е откраднал някакъв автомобил заради замислената акция?

— И наистина мисля, че го е сторил. — Мачиа се почеса по главата. — Само че от моята къща.

Анди погледна О’Флин, който седеше един ред по-надолу. И двамата примигнаха, неуверени дали са чули добре току-що казаното.

Очите на Джоел Голдънбърг се разшириха от учудване.

— Та той е бил най-добрият ви приятел, господин Мачиа. Нима се опитвате да ми кажете, че е откраднал табелите от вас ?

— Казах само, че се знаем от деца, господин Голдънбърг. Той беше най-старият ми, макар и не най-добър приятел. И трябва да добавя, че не беше от най-умните.

В залата отново се разнесе шушукане. Анди вдигна глава и забеляза, че съдия Сайдерман отново прикри усмивката си. Щом съдебната зала притихна, прокурорът поклати глава:

— Продължете, господин Мачиа.

— След като жена ми се обади, позвъних на Стиви и му рекох: Стиви, шибаняко, какви ги вършиш? Извинете, Ваша Чест. Както и да е, но той ми рече, че майка му намерила табелите с номерата, дето ги бил откраднал отнякъде, и ги изхвърлила на боклука, та тогава се паникьосал. Той живееше през една пряка от нас, така ме познаваше къщата ни като своята. Предположих, че е намерил табелите от колата на жена ми в един кашон до къщата ни. Кой друг ще знае, че са там?

За секунди в залата се възцари тишина — ясен признак, че никой не му вярва. Тогава прокурорът пак се намеси:

— И така, какво се случи, когато полицаите са отишли в дома ви?

— Жена ми им казала, че сигурно някой е прескочил оградата и ги е задигнал.

— Вашата жена, господин Мачиа, умее бързо да измисля оправдания.

— Да, освен това много лесно кипва. — Той поклати глава и се усмихна.

Този път никой не се опита да сдържа смеха си. Анди си представи нагледно как жената на страховития гангстер го гони с тиган в ръка. Закри лицето си с ръка и отклони очи. За секунда зърна лицето на Кавело. Той също се усмихваше.

— Полицаите останали ли са доволни от това обяснение — че неизвестен злосторник е откраднал табелите.

— Не зная дали бих могъл да ги нарека „доволни“. Вече имах досие в полицията. Никак нямаше да им бъде трудно да ме закопчеят като някой, който се навърта около фамилия Гуарино.