Кристина Ульсон - Пепеляшките

Куфарът беше събран и Нора се чувстваше готова да напусне апартамента.

Остави багажа на пода и седна на ръба на леглото. Часът беше почти десет. Трябваше да се обади на баба си, за да потвърди пристигането си, както бе обещала.

Тъкмо започна да набира номера, когато някакъв звук от антрето отвлече вниманието й. Само един, после стана тихо. Примигна. После отново го чу, скърцането на нечии стъпки.

Устата й пресъхна от страх, когато той внезапно се появи на вратата. Парализирана и сразена от прозрението, че това е краят на всичко, Нора просто остана да седи на ръба на леглото. Все още не беше набрала целия номер.

— Здравей, кукло — прошепна той. — Заминаваш ли някъде?

Без да усети, телефонът се изплъзна от ръката й, а Нора притвори очи с надеждата, че злото ще изчезне. Последното, което успя да види, бяха червените обувки до куфара.

Доктор Мелкер Холм винаги е харесвал нощната смяна в Спешното отделение. Първо, той беше човек, който обичаше движението, нещо да се случва; второ, допадаше му неимоверно много нощното спокойствие, което неизменно настъпваше след по-бурните часове.

Може би предчувстваше, когато застъпи смяната, че тази нощ ще бъде различна. Наоколо гъмжеше от безпокойство и всички се суетяха повече от обикновено. Сериозна катастрофа с няколко автомобила бе отнела страшно много време, а в чакалнята седяха отегчени няколко по-малко спешни пациенти.

Мелкер долови стъпките на сестра Ане, преди да чуе гласа й. Тя имаше необичайно къси крака и затова правеше необичайно ситни, но бързи крачки. Инак не бе забелязал друг дефект във внушителната й фигура. Макар и да не слушаше или да не разпространяваше клюки, Холм напълно неволно беше подочул, че сестра Ане умее да се възползва от красотата си.

Той не си позволяваше обаче да обръща внимание на вулгарни жени, които се предлагаха на работното си място. Същевременно гласуваше доверие именно на сестра Ане. Имаше нещо изначално стабилно у нея. Можеше да й се разчита. А Мелкер ценеше малко лични качества повече от благонадеждността.

Сестра Ане застана на вратата няколко секунди след като я беше чул.

— Мисля, че е добре да дойдете, докторе — каза тя и Мелкер забеляза напрегнатите черти на лицето й, които не беше виждал преди.

Без да задава въпроси, той стана и я последва.

За негово учудване сестрата прекоси забързано цялото отделение и излезе навън през вратите. Едва тогава докторът успя да каже:

— Съжалявам, но какво става?

Сестра Ане обърна глава към него и стъпките й загубиха част от увереността си.

— Една жена се обади — поясни тя. — Съобщи, че заедно със съпруга си пътува с кола към Спешното. Каза, че ще ражда за първи път и се опасява, че няма да стигнат навреме. Детето щяло да се роди в колата. Искаше да излезем и да я посрещнем.

Сестра Ане облиза устните си и потърси с обезпокоен поглед входа на отделението. Познаваше въпросителната в очите на Мелкер и отново се обърна към него.

— Каза, че са наблизо, не успях да открия гинеколога и си помислих…

Мелкер я прекъсна с едно кимване.

— Разбирам. Но тях ги няма. А освен това какво ще правят в Спешното отделение? Трябваше да ги насочиш към Родилното.

Сестра Ане се изчерви.

— Не исках да ви занимавам с глупости — каза припряно тя. — Само че… Да, гласът й. Нещо в гласа й ме накара да повярвам, че е много по-спешно, отколкото се оказа.

Мелкер кимна отново, този път благосклонно.

— Разбирам какво си си помислила и съм абсолютно на твое разположение. Но ако се обадят отново, моля те, препрати ги към Родилното отделение.

После се завъртя и тръгна към кабинета си. По чиста случайност погледна часовника си. Току-що беше минало полунощ. Започнал бе нов ден.

Малко след един часа Мелкер отново долови стъпките на сестра Ане в коридора. Дори му се стори, че тя тичаше, когато внезапно застана на вратата, мокра от дъжда и с широко отворени очи.

— По дяволите, докторе, трябва да дойдете на минутата — каза и бързо повтори: — на шибаната минута.

Мелкер Холм се изненада от езика й, който никак не подхождаше на работната атмосфера в Спешното отделение, и се втурна след нея по коридора навън към паркинга.

— Натам, към по-отдалечения — изкомандва сестрата.

Точно под входа на Спешното отделение, близо до паркинга за посетители, по средата на тротоара лежеше малко момиченце. Беше чисто голо и празният му, изцъклен поглед се взираше невиждащо в нощното небе, от което се изливаше дъжд като из ведро върху бледото, беззащитно телце.