Кристина Ульсон - Пепеляшките

— Къде направихте аборта? — попита Фредрика.

— В болница „Сьодер“ — бързо отвърна Магдалена. — Но беше доста рано, та трябваше да почакам няколко седмици.

Фредрика забеляза как погледът й отново помътня.

— Толкова странно беше. Нали разбирате, направиха неуспешен опит, без да го установят. Прибрах се вкъщи с убеждението, че детето го няма, докато то в действителност все още беше в мен. Няколко дни по-късно се разболях сериозно и пометнах. Тялото, така да се каже, довърши аборта, като изхвърли плода. Мисля си, че затова никога не успях да забременея отново. Просто останах стерилна след последвалата инфекция.

Жените замълчаха. Фредрика преглътна, търсейки думите, необходими да формулира решаващия въпрос:

— Къде беше довършен абортът? — тихо попита тя.

Магдалена сбърчи чело в неразбиране.

— Къде загубихте детето? — прошепна Фредрика.

Домакинята разкриви лице и сложи ръка на устата си, за да не извика.

— В банята на родителите ми — заплака тя. — Загубих го там, където бе оставена Натали.

Тази неделя Педер Рюд пристигна ядосан на работа. Единственото хубаво нещо беше, че успя да зарадва Джими по телефона, на път към службата.

— Торта скоро, Педа? — ликуваше Джими по телефона.

— Торта скоро — потвърди Педер. — Може би още утре.

Ако има повод за празнуване, добави тихо на себе си.

Лошото му настроение не се подобри, след като видя, че Елен все още не е успяла да му предостави извлеченията от регистрите, за които я беше помолил.

— Ще отнеме време, скъпи Педер, имай малко търпение — помоли го тя.

Всъщност не понасяше точно тази фраза, но с Елен можеше да си каже всичко и искаше отношенията им да останат такива. Затова предпочете да се върне в стаята си, преди да изтърси нещо глупаво.

Нощта не беше минала така спокойно, както предишната. Педер спа на дивана, което не се бе случвало никога. Дори му мина през ума да отиде при Джими, но се отказа, защото това само щеше да обърка и обезпокои брат му.

Педер осъзнаваше, че липсата на сън помрачава разума му. Затова не размени нито дума с Юлва, преди да излезе от вкъщи и да започне работния ден с две чаши силно кафе.

Той седна пред компютъра и започна наслуки да се рови в различни регистри, но откри, че задачата му е неизпълнима. Нямаше пълен достъп, а някои не го пускаха изобщо.

Педер отвори шкафа с документите, които беше събрал досега. Повтори едни и същи въпроси, както правеха всички напоследък. Какво знаем? Какво не знаем? И какво непременно трябва да научим, за да разрешим този случай?

Мислеха си, че знаят защо; някой наказваше жените, защото са направили аборт в миналото. Това съвпадаше и с думите: жени, които не обичат еднакво всички деца, не трябва да имат изобщо. Първо го беше разтълкувал, че мъжът някак си искаше да срещне всички жени, които буквално не обичаха еднакво всички деца, но сега бе наясно, че е сгрешил.

Това, което разследващият екип не знаеше, беше как убиецът избираше тези жени измежду останалите в цяла Швеция, които също са направили аборт и по-късно отново са се сдобили с деца. Да не би самият той да е баща на „отхвърлените“? Струваше му се невероятно. Бил е, или се е намирал, в периферията на живота на абортиралите жените. Можеше, например, да е лекар. Освен ако не ги е открил пост фактум в стари регистри или нещо подобно. В такъв случай не би било нужно изобщо да ги познава, когато са правили аборт.

Педер въздъхна. Имаше безброй възможности, между които да избира.

Отново върна нахъсан поглед към записките си.

Доста неща в тях намекваха, че издирваният можеше да бъде свързан с определена медицинска среда, например болница. Както заради следите от талк върху ръкавиците, така и заради лекарствата, до които, изглежда, имаше достъп. Успокояващи, но и направо смъртоносни.

Педер мислеше. Лекарствата сами по себе си не бяха нещо странно. Почти сигурно ги имаше във всички болници в Швеция. Но не всички болници имаха служители, излежали в затвора тежки присъди.

Нима подобно нещо изобщо се контролираше? И ако се правеше, възможно ли бе мъжът, когото търсеха, да работи в болница под фалшива самоличност?

Не му се вярваше. Все пак сигурно имаше някакъв контрол. Освен ако смяната на името не беше направена съвсем легално.

Педер въртеше и сучеше около фактите. През цялото време изразът: „Това трябва да може да се провери“ ехтеше в главата му. Като мантра, като спасителен пояс, за който да се вкопчи. Някъде там в неизвестното се намираше мъжът, когото търсеха. Само трябваше да го открият…