Мэтью Рейли - Турнирът

— Преди входът бил по-широк и обитателите на двореца изхвърляли боклуците си тук — обясни Зубайда. — За да се сложи край на този навик, входът бил зазидан и сега е останала само онази малка решетка горе в градината.

Имаше и други опасности. Във втората цистерна, скрити под дълбоката до коляно вода, имаше по-дълбоки дупки, разположени на неравномерни разстояния, в които човек можеше да потъне цял. Едва не улучих две от тях.

— Цистерните са всъщност малки — каза Зубайда. — Има една огромна при Ая София, в сравнение с която тези са миниатюрни.

Гледах да не се отделям от спътницата си и се радвам, че не изостанах — след първите две зали Зубайда ме поведе през същински лабиринт от тесни проходи и великолепни цистерни, истински подземен лабиринт, достоен за самия Минос.

Минахме през просторни зали с високи тавани, които не бяха виждали светлината на деня от повече от хиляда години; някои имаха засводени входове и високи прозорци (сега зазидани с тухли) и дори стъпала и стълбища, водещи към други нива.

Зубайда като че ли ги използваше като ориентир в подземния лабиринт.

— Хм-м-м — каза тя, когато влязохме в една такава зала. От нея тръгваха три коридора, водещи в различни посоки. — Така. Тази зала е под покоите на царицата, което означава, че трябва да тръгнем по този коридор, за да стигнем до банята на султана…

Продължихме по този начин още известно време, докато Зубайда изведнъж не спря в поредната цистерна. Явно някъде беше объркала пътя, защото се обърна и възкликна:

— Проклятие! Сигурно съм… О!…

И пребледня, явно видяла нещо над рамото ми.

— Ужасно съжалявам… Не исках да…

Обърнах се…

… и се озовах пред няколко чифта очи, светещи в мрака — зли очи, принадлежащи на някакви обитатели на тези пещери. Бяха облечени в дрипи и пристъпваха застрашително към нас.

С ужас видях, че са деца.

Бяха десетина, на различна възраст, между осем и шестнайсет. Всички бяха мърляви и с измъчени очи на гладуващи.

Огледах мрачната пещера — островчета от боклуци се издигаха над водата, а върху тях имаше груби колиби и навеси. Бяхме се натъкнали на дома им. За тези деца мизерният живот в тъмното бе по-добър от живота по улиците на Константинопол.

Високо слабо момче, най-голямото в групата, излезе напред и се обърна към Зубайда на гръцки:

— Знаеш, че не трябва да идваш тук, богато момиче.

— Омар, моля те, ужасно съжалявам — запелтечи Зубайда. — Ние… Изгубихме се.

Момчето стоеше над нея и гледаше похотливо гърдите й.

— Знаеш, че никой неканен гост не напуска пещерата ни, без да плати такса. За ваше добро се надявам, че и двете имате да дадете нещо различно от телата си.

Зубайда приличаше на хванато в капан куче. Носеше само лекото си наметало над много късата рокля, която несъмнено бе облякла в очакване на различен вид плътско приключение тази нощ. Нямаше нищо друго — и определено нищо, с което да плати.

Докато ставаше тази размяна на реплики, аз се взирах в децата, събрали се зад по-високия Омар. Малки момичета с уплашени очи, предизвикателно намръщени момченца, всички облечени в изпоцапани дрипи. И изведнъж с потрес видях лице, което разпознах…

Но точно в този момент Омар се обърна към мен.

— А ти, момиченце? Не съм те виждал преди. Гостенка в двореца ли си? Откъде идваш?

— От Англия — твърдо рекох на гръцки. — Аз съм дъщерята на краля — добавих, като си мислех, че това уточнение може да се окаже в моя полза. Лош ход.

Момчето се ухили през счупените си зъби.

— Дъщерята на краля значи? Нека тогава да попълня образованието ти. Кралската кръв не означава нищо в дълбоките места на света. Много далеч от дома си, принцесо. — Погледът му се плъзна по китките и шията ми, сякаш търсеше накити. — Въпросът ми остава. Какво можеш да ми дадеш, за да ти позволя да си тръгнеш свободно?

Подобно на Зубайда, аз също нямах нищо ценно у мен — нито пръстени, нито огърлици, нито монети.

Погледът ми обаче намери погледа на онзи, когото познавах сред групата изгубени деца — друго момче, тънко и длъгнесто, на около петнайсет години.

— Мога да дам на него информация за смъртта на родителите му — казах дръзко.

— Информация! — презрително се изсмя водачът. — Това няма да…

Момчето, което познах, пристъпи напред и каза тихо:

— Чакай.

Омар се обърна, изненадан, че някой може да оспори лидерството му пред другите. Но второто момче, както бях забелязала, бе приблизително на неговата възраст и височина, и съответно минаваше за негов легитимен съперник.