Мэтью Рейли - Турнирът

Втората среща приключи много преди тази на господин Джайлс — гадният влах се справи с венецианеца за нула време. Всеки път, когато вземаше фигура на противника си, Драган викаше нещо на славянския си език. Бързо се разнесе мълвата, че казвал: „На ти сега и иди да си ебеш майката!“.

Зрителите от султанската платформа и в горните галерии се споглеждаха смутено при възклицанията, а огромната тълпа обикновени граждани викаше одобрително всеки път, когато чуваше просташката фраза.

Трябва също да добавя, че по време на играта Драган радостно се наливаше с медовина, бършеше уста с ръкав, а в един момент излезе от залата, за да се изпикае в една алея отвън, пред очите на тълпата.

Господин Джайлс имаше доста по-тежко занимание с дребния библиотекар от Дома на мъдростта в Багдад. Талиб наистина беше опитен и коварен играч, който залагаше много капани и често простенваше тъжно след някой ход, само за да скочи три хода по-късно и да се нахвърли върху някоя фигура на господин Джайлс, показвайки, че стонът всъщност е заблуда.

Забелязах също, че прилага тактиката на забавяне, която бяха обсъждали сутринта учителят ми и господин Джайлс. Ужасно много се туткаше и при най-простия ход, а господин Джайлс седеше облегнат назад, сякаш се наслаждаваше на допълнителното време, което му се даваше да оцени красотите на нефа на „Света София“.

Резултатът им беше две на две, когато Драган се разправи с венецианския си противник („На ти това и еби майка си два пъти!“). Крайният резултат беше четири на нула в полза на Драган. Зрителите около масата им заръкопляскаха доволно, след което се загледаха в ставащото на другия подиум.

Когато играта на господин Джайлс се превърна в център на внимание, до учителя ми се появи позната белобрада фигура — Микеланджело.

— Роджър — каза той. — Твоят човек играе добре. Труден противник му се падна за първия рунд.

— Определено труден — съгласи се учителят ми. — За разлика от останалите изтеглени двойки.

Микеланджело сякаш не забеляза хапливата забележка.

— По време на следобедната сесия ще изляза в града да обядвам с Игнаций. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Ами да, би било чудесно! Но… — Той ме погледна загрижено.

Микеланджело го разбра.

— Вземи и младата принцеса. Харесва ми будният й поглед — той ми намигна, — пък и кой знае, може дори да научи нещо.

Уговориха се да се срещнат на площада пред „Света София“ след края на срещата на господин Джайлс.

Оказа се, че краят не се проточи — през следващите две игри господин Джайлс приложи някои доста нестандартни тактики (в това число дръзка жертва на един кон, който устрои истинска сеч сред внимателно разположените пешки на Талиб), които напълно изведоха от равновесие библиотекаря. Талиб мигаше на парцали и се мръщеше на фигурите, сякаш гледаше някакъв триок човек, а не шахматна дъска. Тактиката на господин Джайлс го беше смутила и го накара да направи няколко малки, но фатални грешки, които направиха господин Джайлс победител с четири на две.

Беше ранен следобед и докато султанската платформа се опразваше за обедната почивка, никой от гражданите не се осмеляваше да мръдне от мястото си — техният герой Ибрахим от Константинопол щеше да играе в последната сесия и местните жители не искаха да изпуснат зрелището.

Господин Джайлс дойде при нас на платформата. Забелязах избилата по челото му пот; погледът му сякаш беше фиксиран на около две стъпки пред него — разстоянието между стола му и дъската. Натоварената среща явно го беше изтощила физически и си спомних спора си с учителя, че шахът не бил спорт, защото човек не се поти, докато го играе. Явно грешах.

— Чудесна работа, Джайлс — каза господин Аскам. — Великолепно планиране на ходовете напред.

Господин Джайлс кимна в знак на съгласие.

— Боже мой, имам нужда от почивка.

Той се оттегли в стаите ни да дремне, съпроводен от Елси, която също отчаяно се нуждаеше от сън.

Колкото до господин Аскам и мен, ние излязохме при огромната тълпа на обширния площад пред главния вход на „Света София“. Микеланджело и Игнаций вече ни чакаха.

Следобеда, докато се играеха последните две срещи от първия рунд (принцът на моголите Назирудин срещу Лао от Ориента и Ибрахим от Константинопол срещу Вилхелм от Кьонигсберг), двамата с учителя ми разговаряхме надълго и нашироко с двама от най-големите умове на епохата.

И какъв разговор беше само!

Обядвахме в малко заведение на един хълм на около половин миля от двореца. Константинопол се беше разпрострял пред нас в прашната следобедна светлина; улиците и минаретата му бяха забулени в омара, а огромният купол на „Света София“ се извисяваше зад нас. Сътрапезниците ми разговаряха за най-различни и изключително интересни неща.