Мэтью Рейли - Турнирът

Насред хаоса Брунело видя Микеланджело, незабавно избърса ръце в престилката си и забърза към нас.

Към него се присъедини жена, която беше колкото висока, толкова и широка, а също и длъгнесто момче на около петнайсет.

— Сеньор Буонароти. — Брунело се поклони. — Добре дошли в кухнята. За мен е чест.

— Брунело — отвърна Микеланджело, — честта е моя. Вие самият сте художник. Единствената разлика помежду ни е в това, че вашето изкуство се консумира в буквален смисъл от публиката и, за съжаление, не остава за идните поколения. Неговата наслада е на момента.

— Много сте мил — рече Брунело. — Сеньор, да ви представя съпругата си Мариана и сина си Пиетро.

Микеланджело се поклони на семейството на Брунело.

Трябва да кажа, че начинът, по който общуваше великият художник със стоящите по-ниско от него, ми оказа огромно въздействие. Положението на Микеланджело беше такова, че спокойно можеше да се отнася с всички, от готвача до кардинала, с пренебрежение и дори с открита надменна снизходителност. Той обаче не го правеше. Тъкмо обратното — отнасяше се с кльощавия син на готвача със същата любезност, която проявяваше и към всички останали.

На противоположната страна беше моят баща — той се отнасяше към всеки по-нисш, от жена си до благородника, чиято жена е вкарал в спалнята си, с открито презрение. Предполагах, че баща ми си е мислил, че подобно поведение само утвърждава положението му, но след като видях поведението на Микеланджело, осъзнах, че истински силният не се нуждае да показва силата си непрекъснато.

Микеланджело стисна ръката на момчето. То сведе смирено глава и аз се зачудих дали е просто срамежливо, или е изпълнено със страхопочитание към великия мъж. Така и не успях да разбера.

След това Микеланджело представи учителя ми на Брунело. Последва приятен, но кратък разговор.

Докато разговаряха, забелязах, че жената на Брунело носи на гърдите си молитвена броеница. Към разпятието й имаше малка черна лента, завързана на фльонга.

— Много ли са християните в Константинопол? — попитах я учтиво на италиански.

Гласът й се оказа равен и безразличен.

— Поради дългата история на града, в него, освен мюсюлмани има много евреи и християни.

— А какво е мнението на мюсюлманския султан за съперничещите си религии в столицата? — Помислих си, че въпросът ми е много проницателен и зрял, но отговорът й пак беше напълно лишен от интерес.

— Като че ли изобщо не се интересува — отвърна тя.

Бях спасена от по-нататъшни усилия за поддържане на разговор от Брунело, който се извини и каза, че предстои поднасянето на основното ястие. Тогава щяха да представят и участниците в турнира, така че се сбогувахме и се върнахме на масата си в двора.

Стигнахме при масата си точно когато Елси се върна от другата страна на двора, повела за ръка поразително персийско момиче.

Арабската красавица бе може би на около петнайсет, със съвсем тънък кръст, но зрели гърди и високи заоблени бедра, които съблазнително се показваха между цепките на великолепното сребристо сари, увито около тялото й. Имаше тъмна кожа и най-съвършените бадемови очи, които съм виждала.

— Беси, Беси — задъхано каза Елси. — Трябва да се запознаеш със Зубайда. Тя е позната с престолонаследника, първородния син на султана. — Елси погледна към намиращата се на подиум маса, на която се хранеше султанът. До него седеше красив млад турчин с ужасно отегчена физиономия — принцът.

Гласът на Елси се сниши до шепот.

— Зубайда казва, че принцът щял да организира неофициално празненство по-късно в покоите си в харема.

Зубайда се наведе към нас.

— Принцът е известен с дионисиевите си сбирки. Ще има музика, вино, танци и ганджа. Чух, че били поканени и някои от борците!

Двете с Елси се закискаха възбудено на новината.

Благодарение на класическото си образование знаех, че Дионис е гръцкият бог на виното и винарството, а също така на екстаза и в известен смисъл на свободата на духа. Не бях сигурна обаче какво означава дионисиева сбирка . Предположих, че е свързано с виното. Зубайда беше споменала и още нещо, което не разбирах.

— Какво е ганджа? — попитах аз.

— Особена трева, която много се пуши тук — отвърна Елси. — Казват, че отпускала ума и успокоявала душата, а понякога предизвиквала и чудни видения. Ох, Беси, непременно трябва да идем на това парти!

Погледнах към господин Аскам.

— Не зная, Елси. Не мисля, че господин Аскам би одобрил…