— Честта е моя, Ваше Величество — отвърна господин Джайлс.
Докато казваше това, внезапно видях сред събралите се около султана мъже един човек, когото разпознах. Сепнах се и едва не ахнах, но все пак успях да сподавя изумлението си.
Това беше онзи тип с лице на плъх, който ни беше следвал от таверна на таверна във Влашко. Видях го да шепне нещо в ухото на садразама, след което изчезна някъде отзад. Господин Аскам се оказа прав — нашата сянка наистина бе агент на султана.
Много ясно си давах сметка, че някой на служба при султана — може би някой, който в момента се намираше в залата — се беше опитал да отрови господин Джайлс по пътя към Константинопол, а сега султанът го посрещаше с добре дошъл на турнира. Мислите ми обаче бяха прекъснати, когато глашатаят високо и официално заяви:
— Господин Джайлс! Потвърждавате ли, че сте тук, за да се състезавате на турнира на султана?
— Потвърждавам — също така официално отвърна господин Джайлс.
— И потвърждавате ли, че идвате тук по своя собствена воля?
— Потвърждавам.
— И че сте дошли тук с отговор на искането на султана?
— Нося го. — Господин Джайлс пристъпи напред и подаде мистериозния червен плик на великия везир.
Докато ставаше всичко това, погледът на султана мина разсеяно по останалите от групата — по мен и Елси (макар да ми се стори, че я поглежда за втори път), след което се спря върху господин Аскам.
— Вие, сър — каза той. — Съобщиха ми, че вие сте господин Роджър Аскам, прочутият английски учител.
Господин Аскам се поклони ниско.
— Ваше Величество. Точно така. Поразен съм и поласкан, че знаете за мен.
— Един султан трябва да знае много неща — отвърна владетелят.
И внезапно ме погледна право в очите.
— Защото щом вие сте Аскам, то тази млада дама с очарователните червени къдрици трябва да е вашата повереница Елизабет, втората дъщеря на Хенри, родена от Ан Болейн, неговата втора съпруга и причина за изключително неприятната схизма между Хенри и Римокатолическата църква. — Султанът изгледа многозначително стоящия наблизо кардинал. — Ако мога да добавя, схизма, която следях със значителен интерес.
Обърна се отново към мен.
— Но оттогава тази млада дама бе изместена назад в редицата на наследяване от брат си, роден от третата жена на Хенри. Добре дошла в царството ми, принцеса Елизабет.
Направих реверанс.
— За мен е чест и привилегия да съм тук, Ваше Величество — казах на гръцки, опитвайки се да скрия изненадата си, че султанът знае толкова много за мен.
Още повече се смаях, когато той продължи да говори с мен на немски — език, който малцина в залата, дори сред духовниците, биха могли да знаят.
— Имам шпиони навсякъде, млада Бес — каза той, обръщайки се към мен със съкратеното ми име, което знаеха и използваха само хората в Хатфийлд. — Това е необходимо зло за един владетел. Ако се случи да седнете на престола на Англия, съветвам ви да си осигурите компетентен началник на шпионите. Истинското знание за положението в света е най-голямото съкровище, което може да има един владетел. — Премина отново на гръцки и с усмивка каза: — Надявам се, че ще се насладите на играта.
И кимна, давайки ни да разберем, че аудиенцията е приключила.
Бях така онемяла и вцепенена, че се наложи учителят ми да ме побутне, за да излезем от златната зала.
Излязохме от залата за аудиенции — аз лично доста изнервена — и се озовахме в Третия двор на двореца. В него имаше няколко просторни правоъгълни поляни и по границите му се намираха Портата на щастието, която водеше обратно към Втория двор, Южният павилион, където се намираха покоите ни, аркада с решетка от летви, водеща към Четвъртия и последен двор, и харемът, до който имаше достъп единствено султанът.
За вечерния банкет по случай началото на турнира Третият двор беше превърнат в истинска вълшебна страна от светлина.
Стотици фенери, окачени на кръстосващи се въжета, къпеха двора в ярка жълта светлина, която превръщаше нощта в ден. Двайсет банкетни маси бяха подредени в идеални редици. Всички прибори бяха от сребро. На всяко място имаше специална табелка, върху която беше изписано името на госта — на родния му език.
Вечерята не можеше да се сравни с нищо, което бях изживявала дотогава. Беше изобилна, екстравагантна и имаше всичко — сирена от Лисабон, маслини от Флоренция, вина от Франция и Испания, грозде от Аркадия, но също и мюсюлмански деликатеси — превъзходни подправки от Мароко, от Долината на Инд и Египет, а също така фурми и плодове, чиито имена не знаех, но за които ми казаха, че идвали от земите на бедуините, населяващи суровите пустини южно от Константинопол.
Читать дальше