Агата Кристи - Трупът в библиотеката

Мисис Бантри схвана намека.

— Искате да кажеш, че и досега не е приел тяхната смърт?

— Да. Държи се прекрасно. Но той победи своята собствена ужасна трагедия, като отказа да приеме смъртта. Марк е съпругът на Розамунд, аз съм съпругата на Франк и, въпреки че те двамата не са с нас — те все още съществуват.

Мисис Бантри каза меко:

— Това е прекрасен триумф на вярата.

— Знам. Така стоят нещата, година след година. И изведнъж това лято нещо се пречупи в мен. Почувствах, че искам да се разбунтувам. Ужасно е да се произнесе, но повече не желаех да мисля за Франк! Всичко бе свършило — любовта и приятелството ни, мъката, която изпитах, когато умря. Бе нещо, което се е случило някога, отдавна, и вече го нямаше. Много трудно е да се опише. Може би нещо като желание да забравиш всичко и да започнеш отново. Исках да бъда самата себе си — Ади, все още сравнително млада, обичаща забавите, плуването, танците — просто една личност . Дори Хюго — познавате ли Хюго Маклейн? — той е много мил и иска да се ожени за мен, но, разбира се, на мен и през ум не ми е минавало нещо такова — ала това лято започнах да мисля за това, макар не много сериозно, само така… — Тя спря и поклати глава. — И така, предполагам, че е вярно. Аз пренебрегнах Джеф . Не искам да кажа, че наистина съм го пренебрегнала, но умът и мислите ми не бяха с него. Когато забелязах, че Руби му е забавна, бях доволна. Така щях да бъда по-свободна да се заема с нещата, които ми харесваха. Не си представях и за миг дори, че той може толкова много да… да изгуби ума си по нея.

Мисис Бантри попита:

— А когато разбрахте?

— Бях стъписана, абсолютно стъписана. И, боя се, много ядосана.

— Аз също щях да се ядосам — призна мисис Бантри.

— Ставаше дума за Питър, разбирате ли. Цялото бъдеще на Питър зависи от Джеф. Джеф гледаше на него като на свой внук или поне аз така мислех, но, разбира се, той не му беше внук. Не му беше никакъв родственик. И като си помислих, че той щеше да бъде… да бъде лишен от наследство! — Нейните здрави, добре оформени ръце потрепнаха в скута й. — Защото така изглеждаше — и то заради една вулгарна, жадна за пари малка глупачка. О! Можех да я убия!

Тя спря поразена. Красивите й светлокафяви очи с ужас потърсиха очите на нейната събеседничка. Тя каза:

— Какво ужасно нещо казах!

Хюго Маклейн се бе появил тихо зад гърба им и попита:

— Какво е това ужасно нещо?

— Седнете, Хюго. Познавате мисис Бантри, нали?

Маклейн вече бе поздравил по-възрастната дама. Той отново, бавно и упорито, повтори въпроса си:

— Какво ужасно нещо сте казали?

— Че ми се е искало да убия Руби Кийн.

Хюго Маклейн размисли известно време.

След това се обърна към нея.

— Не бих го казал, ако бях на ваше място. Може да бъде изтълкувано погрешно.

Очите му — спокойни, замислени сиви очи, — я фиксираха многозначително.

— Трябва да внимавате, Ади!

В гласа му прозвуча предупреждение.

След малко, когато мис Марпъл излезе от хотела и се насочи към мисис Бантри, Хюго Маклейн и Аделайд Джеферсън се отдалечаваха по пътеката, която водеше към морето.

Мис Марпъл седна и забеляза:

— Той изглежда много предан.

— Верен й е от години. Има такива мъже.

— Знам. Като майор Беъри. Ухажва една вдовица на английски офицер на служба в Индия в продължение на десет години. Беше се превърнал посмешище пред приятелките й! Накрая тя се съгласи. Но за зла беда, десет дни преди да се оженят, тя избяга с шофьора! При това много симпатична жена, и обикновено много уравновесена.

— Хората наистина вършат странни неща — съгласи се мисис Бантри. — Така ми се искаше да сте тук преди малко, Джейн. Ади Джеферсън ми разказа всичко за себе си — как съпругът й загубил цялото им богатство, ала те не позволили мистър Джеферсън да разбере. И как това лято се почувствала по-различно…

Мис Марпъл кимна.

— Да, предполагам, че се е разбунтувала срещу принудата да живее с миналото, нали? В края на краищата, има време за всяко нещо. Не може човек да се затвори в къщата си, да спусне пердетата и да живее така цяла вечност. Мисля, че мисис Джеферсън току-що ги е отворила и е започнала да почиства своята вдовишка градина от плевели, а на свекъра й това не се е харесало, разбира се. Почувствал се е изоставен, макар да вярвам, че и за миг не си е дал сметка кой я е довел до това положение. Все пак със сигурност това не му се е понравило. И, както се случи със стария мистър Баджър, когато жена му се увлече по спиритуализъм, той е бил узрял за това, което се случи. Кое да е симпатично момиче, което умее да слуша добре, щеше да свърши работа.