Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Много жалко, че го убиха. Иска ми се да си разчистя сметките с онзи, който го е направил. Беше приятен старец и се държеше добре с нас. Направи всичко, което беше по силите му да ни помогне. Както и да е, хайде, нека продължим с огледа.

Албърт почука на вратата на спалнята и когато чу Тапънс да казва: „Влез“, подаде глава в стаята и рече:

— Дойде жената, която беше тук онази сутрин, мис Мълинс. Иска да поговори за малко с вас. Както разбирам, относно градината. Обясних й, че пазите леглото и не съм сигурен дали ще я приемете.

— Господи, какви думи използваш, Албърт! — смъмри го Тапънс. — Добре. Кажи й, че ще я приема.

— Точно се готвех да ви поднеса сутрешното кафе.

— Донеси две чаши. Нали ще има кафе за двете ни?

— О, да, мадам.

— Много добре. Донеси го, сложи го ей там на масичката и сетне покани мис Мълинс.

— Ами Анибал? — попита Албърт. — Да го заведа ли долу и да го затворя в кухнята?

— Той не обича да бъде затворен в кухнята. Не. По-добре го затвори в банята.

Анибал прие като оскърбление върху личността му опита на Албърт да го избута в банята и го одра. Когато затвориха вратата, той излая гневно няколко пъти.

— Млъкни! — извика му Тапънс. — Млъкни!

Анибал легна на пода с предните лапи напред и завря муцуната си в процепа между пода и вратата. Престана да лае, но започна да ръмжи.

— О, мисис Бересфорд! — възкликна мис Мълинс. — Дано не ви притеснявам. Много ми се искаше да ви покажа тази книга по градинарство. В нея има изключително разумни предложения за културите, които могат да се засаждат през това време на годината. Някои много редки и красиви цветни храсти. Почвата тук е подходяща за тях, въпреки че някои хора смятат, че не е… О, Боже! Колко мило от ваша страна. С удоволствие бих изпила чашка кафе. Нека да ви го налея. На вас ще ви е трудно, нали сте на легло. Чудех се… — В този момент Албърт й поднесе стол и мис Мълинс го погледна с благодарност.

— Добре ли ви е така, мис? — позаинтересува се той.

— О, да, да, много ми е удобно. Това звънецът на външната врата ли е?

— Предполагам, че е млекарят — рече Албърт, — или месарят. Днес е денят, в който идва. Извинете ме — поклони се той и излезе, като затвори вратата зад себе си.

Анибал отново изръмжа.

— Това е кучето ни — обясни Тапънс. — Много се ядосва, че не му позволявам да се присъедини към нас, но вдига такъв шум.

— Искате ли захар, мисис Бересфорд?

— Една идея — отвърна Тапънс. — И без сметана.

Мис Мълинс сипа кафе в една от чашките и я занесе до леглото на Тапънс. После се върна и наля на себе си. Изведнъж залитна, бутна масичката и с отчаян вик се строполи по колене на пода.

— Ударихте ли се? — попита уплашено Тапънс.

— О, не, не, но счупих вазата ви. Подхлъзнах се на нещо… и хубавата ви ваза се разби. Скъпа мисис Бересфорд, какво ще си помислите за мен? Уверявам ви, че беше случайно.

— Разбира се, че беше случайно — рече любезно Тапънс. — Нека да видя. Можеше и да е и по-лошо. Счупена е на две, което значи, че ще можем да я залепим. Едва ли ще личи.

— Все пак се чувствам ужасно — заяви мис Мълинс. — Сигурно не сте добре и не биваше да идвам днес, но толкова много ми се искаше да ви кажа…

Анибал започна отново да лае.

— О, бедното куче! — съжали го мис Мълинс. — Да го пусна ли?

— По-добре недейте — рече Тапънс. — Понякога се държи доста неприлично.

— Сякаш някой отново звъни долу на входната врата.

— Албърт ще отвори. Ако ме търсят, ще се качи да ми каже.

Този път обаче звънеше телефонът. Томи се обади.

— Ало? Да? О, разбирам. Кой? Разбирам. Да. О! Неприятел! Определено неприятел. Да, добре. Взехме предпазни мерки. Да. Много ви благодаря.

Той остави слушалката и погледна мистър Криспин.

— Предупреждение ли беше? — попита мистър Криспин.

— Да — отвърна Томи, без да сваля поглед от него.

— Трудно е да се разбере, нали? Искам да кажа кой е приятел и кой е враг.

— Понякога се разбира твърде късно. „Вратата на съдбата“, „Пещерата на нещастието“ — рече замислено Томи.

Мистър Криспин го погледна изненадано.

— Извинете — смути се Томи. — Не знам как стана, но двамата с Тапънс добихме навика да рецитираме стихове, откакто се нанесохме в тази къща — обясни той.

— Флекър, нали? — досети се мистър Криспин. — „Портите към Багдад“ или пък беше „Портите към Дамаск“?

— Елате да се качим горе — предложи Томи. — Тапънс си почива. Не страда от никаква необичайна болест или нещо такова. Дори не е настинала.