Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Нямам нужда някой да ме пази — сопна й се Томи.

— Звучи ми доста самонадеяно.

— Според мен ще дойде да си вземе довиждане с нас.

— О, да. Защото има много добри обноски, нали?

— Ще иска да се увери, че ти си съвсем добре.

— Аз съм само леко ранена и докторът се грижи за мен.

— Мистър Криспин настина се интересува от градинарство — отбеляза Томи. — Убедих се в това. Изглежда е вярно, че е работил за въпросния мистър Соломън. Той е починал отдавна, но предполагам, че служи за добро прикритие. Можеш винаги да кажеш, че си работил при него и хората ще ти се доверят. Да, този Криспин наистина внушава доверие.

— Да, предполагам, че човек трябва да има предвид всичко това — рече Тапънс.

На входната врата се позвъни и Анибал се спусна към нея в типичния за него стил — подобно на тигър, готов да убие всеки натрапник, дръзнал да пристъпи в свещената обител, която той пазеше. Томи отиде да отвори и се върна с писмо в ръка.

— Адресирано е до двама ни — каза той. — Да го отворя ли?

— Да.

— Е, това разкрива нови възможности — рече Томи, след като прочете писмото.

— За какво е?

— Покана от мистър Робинсън за нас двамата. Иска да вечеряме с него някой ден по-следващата седмица, когато, както се надява, ти ще си се възстановила напълно. Предлага да гостуваме в къщата му в провинцията. Струва ми се, че е някъде в Съсекс.

— Мислиш ли, че тогава ще ни разкаже всичко? — попита Тапънс.

— Допускам, че ще го направи.

— Да взема ли списъка с мен? Въпреки че вече го научих наизуст. „Черната стрела“, Александър Паркинсон, „Оксфорд“ и „Кембридж“, двата викториански порцеланови стола, Грин-ен-ло, Кей-Кей, корема на Матилда, Кайн и Авел, Възлюблената…

— Достатъчно! Звучи налудничаво!

— Ами то си е. Мислиш ли, че на вечерята ще присъства и някой друг?

— Вероятно полковник Пикауей.

— В такъв случай ще си взема хапчетата против кашлица. Както и да е, бих искала да се запозная с мистър Робинсън. Не мога да повярвам, че е толкова голям и жълт, колкото казваш… О! Но, Томи, точно по това време Дебора ще доведе децата при нас.

— Не, ще ги доведе този уикенд.

— Слава Богу! Значи ще можем да отидем — успокои се Тапънс.

— Това кола ли беше? — промърмори си Тапънс и с любопитство погледна през открехнатата входна врата надолу по алеята. Очевидно с нетърпение очакваше пристигането на дъщеря си Дебора и трите й деца.

От страничната врата надникна Албърт.

— Още е рано за тях. Беше месарят, мадам. Донесе и разни други неща. Няма да повярвате — яйцата отново са поскъпнали. Повече никога няма да гласувам за това правителство! Отказвам се от либералите!

— Дали не е време да приготвя ягодовия сладкиш?

— Вече се погрижих, мадам. Често пъти съм ви гледал и го направих точно като вас.

— Албърт, един ден ще спечелиш наградата за най-добър готвач — похвали го Тапънс. — Този сладкиш е любимият на Джанет.

— Да, направих и захарна торта. Андрю, внукът ви, много обича захарна торта.

— Стаите готови ли са?

— Да. Рано тази сутрин дойде мисис Шакълбъри и ги подготви. В банята на мис Дебора поставих сапун с аромат на сандалово дърво. Помня, че й е любимият.

Тапънс въздъхна облекчено, след като се увери, че всичко е готово за пристигането на семейството на дъщеря й.

Чу се изсвирване на клаксон и няколко минути по-късно по алеята се зададе кола. Караше я Томи. За по-малко от секунда след като спря, вратите й се отвориха и всички сякаш се изсипаха навън. Дъщеря й Дебора бе все още много красива млада жена на около четирийсет. Внук й Андрю бе на петнайсет, Джанет — на единайсет, а Розали — на седем.

— Здравей, бабо! — провикна се Андрю.

— Къде е Анибал? — попита Джанет.

— Искам чай — извика Розали, готова всеки миг да се разплаче.

Разцелуваха се, а Албърт се зае с разтоварването на семейната зоологическа градина, която включваше клетка с папагал, аквариум със златни рибки и хамстер в една вана.

— Значи това е новият ви дом — отбеляза Дебора, прегърнала майка си. — Харесва ми… Много ми харесва.

— Може ли да се разходим из градината? — попита Джанет.

— След чая — отвърна дядо й.

— Искам си чая — проплака отново Розали, а изражението на лицето й недвусмислено показваше, че според нея нещата трябва да се степенуват по важност.

Всички влязоха в дневната, където чаят вече ги очакваше. Това предизвика всеобщо задоволство.

— Какво чувам за теб, мамо? — попита Дебора, когато приключиха с чая и отново излязоха на въздух.