Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Разбирам.

— Не разбирате напълно — поклати глава полковникът. — Понякога използваме това име. Полезно е да имаме под ръка името на истински човек, който, въпреки че вече не е между живите, е уважавана личност в селото. Съвършено случайно отидохте да живеете в „Лаврите“ и се надяваме, че тази случайност ще ни донесе късмет. Но не искам нищо лошо да се случи на вас или съпругата ви. Подозирайте всеки и всичко. Това е най-сигурният начин да се опазите.

— Имам доверие само на двама души — рече тъжно Томи. — Единият е Албърт, който работи при нас от години…

— Да, спомням си го. Червенокосо момче, нали?

— Вече не е съвсем момче…

— А кой е другият?

— Кучето ни Анибал.

— Хъм. Да… може и да имате основание. Сещам се за едно стихче… май беше от доктор Уот. Започва така: „Кучетата най обичат да лаят и да хапят. Туй е тяхната природа.“ Какво е вашето куче? Елзасец?

— Не, манчестърски териер.

— О, старата английска порода на черни и кафяви петна. Не стават големи колкото добермана, но е куче, което разбира какво трябва да върши.

Тапънс се разхождаше по пътеката в градината, когато Албърт излезе от къщата и забързано тръгна насреща й.

— Една жена ви чака — каза той.

— Жена? Коя е?

— Представи се като мис Мълинс. Една от дамите в селото я посъветвала да ви се обади.

— О, да, разбира се — досети се Тапънс. — За градината, нали?

— Да, спомена градината.

— Мисля, че ще е по-добре да я доведеш тук — рече Тапънс.

— Добре, мадам — кимна леко Албърт, влизайки в ролята на обигран иконом.

Отиде в къщата и след минута се върна с една висока грубовата жена, облечена в панталони от туид и пуловер.

— Доста студена сутрин — отбеляза тя. Гласът й беше плътен и леко дрезгав. — Казвам се Айрис Мълинс. Мисис Грифин ме посъветва да ви се обадя. Имали сте нужда от помощ за градината.

— Добро утро — поздрави я Тапънс и се ръкува с нея. — Много се радвам да се запозная с вас. Да, наистина имаме нужда от помощ за градината.

— Скоро сте се нанесли в къщата, нали?

— О, имам чувството, че от цяла вечност сме тук. Току-що се отървахме от майсторите.

— О, разбирам ви — въздъхна дълбоко мис Мълинс. — Зная какво означава да имате майстори в дома си. Човек не може да разчита да свършат нещо, преди да се нанесе. Не работят както трябва, ако не им стоиш на главата. Дори и тогава постоянно трябва да ги връщаш да си довършат нещо, което са забравили. Имате хубава градина, но е малко запусната.

— Да, боя се, че предишните собственици не са се вълнували много как изглежда градината им.

— Семейство Джоунс или нещо такова, нали? Всъщност не ги познавах. Живея в другия край на селото. Работя в две градини. В едната — два пъти седмично, в другата — един път. Един ден не е достатъчен, за да се поддържа добре. При вас е работил старият Айзак, нали? Беше приятен старец. Жалко, че си отиде по такъв нелеп начин, ударен по главата от онези нехранимайковци, които постоянно се мотаят наоколо. Предварителното следствие беше преди около седмица, нали? Разбрах, че не са открили извършителя. Ходят на групички тези хулигани и нападат хората. Зли създания! И струва ми се, че колкото са по-млади, толкова са по-зли. Тази магнолия е чудесна! — Възкликна мис Мълинс и каза името й на латински. — Една от най-красивите. Хората предпочитат екзотичните цветя, но според мен по-добре е да се отглеждат по-обикновените видове магнолии.

— Всъщност грижа са ни зеленчуците — рече Тапънс.

— Искате да имате разнообразни продукти за кухнята, нали? Както виждам, на зеленчуковата градина не е обърнато особено внимание. Хората загубват интерес и предпочитат да купуват зеленчуците, вместо да ги отглеждат.

— Винаги съм искала да отглеждам картофи и грах — призна си Тапънс. — А също и зелен фасул. Така ще сме сигурни, че са пресни.

— Вярно е. Ще имате и зрял боб. Някои градинари толкова се престарават, че отглеждат боб с много едри зърна. Смятат, че само той си струва труда. Получават награди на местните панаири. Но сте съвсем права, пресните зеленчуци имат съвършено различен вкус.

Изведнъж се появи Албърт.

— По телефона ви търси мисис Редклиф, мадам — рече той. — Пита дали можете да обядвате заедно утре.

— Предай й, че много съжалявам, но не мога — помоли го Тапънс. — Вероятно утре ще ходим в Лондон. О! Чакай малко, Албърт. Изчакай ме да напиша нещо. — Извади от чантата си лист хартия, написа няколко думи и го подаде на Албърт. — Кажи на мистър Бересфорд, че мис Мълинс е дошла и двете сме в градината. Забравих да направя онова, за което ме бе помолил. Трябваше да му дам името и адреса на един човек. Ето, написала съм ги тук.