Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Не мога да разбера защо беше убит и кой го направи? Изглежда никой няма представа, нито пък нещо е установено.

— Искате да кажете, че ние не сме установили. Е, сигурно разбирате, че ни е нужно малко време. Не може да стане едновременно с предварителното следствие, когато следователят заключи: „Предумишлено убийство, извършено от едно или няколко лица.“ Понякога това е само началото. Както и да е, исках да ви кажа, че ще дойде един човек и ще ви попита дали имате нужда от градинар. Ще ви каже също, че може да идва два или три дни от седмицата, а може и повече, а за препоръка — ще ви каже, че е работил няколко години при мистър Соломън. Ще запомните името, нали?

— Мистър Соломън — повтори Томи.

В очите на инспектор Норис за момент сякаш проблесна искра. Той продължи:

— Да, той отдавна е починал. Имам предвид мистър Соломън. Но е живял тук и наистина е наемал много градинари. Не мога обаче да ви съобщя предварително с какво име ще ви се представи този човек. Не го помня. Мисля, че вероятно ще бъде Криспин, на възраст между трийсет и четирийсет. Ако дойде някой и ви предложи да работи в градината ви, но не спомене името на мистър Соломън, бих ви посъветвал да не го наемате. Приемете думите ми като предупреждение да внимавате.

— Разбирам. Е, поне така ми се струва — смотолеви Томи.

— Радвам се, че така бързо ме разбрахте, мистър Бересфорд. Е, предполагам, че при вашата досегашна работа често се е налагало бързо да схващате за какво става дума. Има ли още нещо, за което искате да се осведомите?

— Не, не мисля. Вече не зная какво да ви питам.

— Ние ще продължим с разследването. Не непременно в селото. Може да ми се наложи да отида до Лондон или до други места. Е, вие сигурно по-добре от мен знаете как става това.

— Искам да предпазя Тапънс… съпругата ми… не искам да се замесва… но ми е трудно.

— С жените винаги е трудно — отбеляза философски инспектор Норис.

Томи повтори репликата му, когато по-късно седеше до леглото на Тапънс и я наблюдаваше как яде грозде.

— Наистина ли гълташ семките? — попита недоверчиво той.

— Обикновено го правя — отвърна Тапънс. — Отнема ми толкова време да ги изплювам. Не мисля, че вредят.

— Е, след като цял живот си ги гълтала и нищо не ти е станало, предполагам, че и сега няма да ти стане — рече примирено той.

— Какво казаха в полицията?

— Точно каквото очаквахме, че ще кажат.

— Знаят ли кой може да го е направил?

— Не мислят, че е местен човек.

— С кого се видя? Инспектор Уотсън?

— Не. Инспектор Норис.

— О, не го познавам. Какво друго ти каза?

— Каза, че обикновено е много трудно да се удържат жените.

— Така ли! — възкликна Тапънс. — А знаеше ли, че ще ми предадеш думите му?

— Сигурно не — отвърна Томи и стана. — Трябва да се обадя на няколко телефона в Лондон. Няма да ходя там един-два дни.

— Можеш да ходиш. Тук съм в безопасност. Албърт ще се грижи за мен. Доктор Кросфийлд е досадно внимателен. Държи се с мен като квачка с пиленцата си.

— Трябва да отида да напазарувам за Албърт. Искаш ли нещо?

— Да. Донеси ми пъпеш. Много ми се ядат плодове. Единствено и само плодове.

— Добре.

Томи позвъни на един номер в Лондон.

— Полковник Пикауей?

— Ало, да? А, това сте вие, Томас Бересфорд, нали?

— О, познахте ме по гласа. Исках да ви кажа, че…

— За Тапънс. Вече чух — отвърна полковникът. — Няма нужда да говорим. Останете там за ден-два, ако трябва и за седмица. Не идвайте в Лондон. Докладвайте ми за всичко.

— Добре, но имам нещо, което ще трябва да ви донеса.

— Задръжте го засега. Кажете на Тапънс да измисли къде да го скрие.

— Тя е много изобретателна. Като кучето ни. То си крие кокалите в градината.

— Чух, че подгонило някакъв човек, който стрелял по вас…

— Изглежда вие всичко научавате.

— Ние винаги всичко научаваме — отбеляза полковник Пикауей.

— Кучето ни успя да отхапе парче от панталона му и ни го донесе.

— Браво! — похвали го полковник Пикауей и изпусна кълбо дим. — Моля да ме извините, че трябваше да ви повикам толкова спешно, но реших, че е по-добре да ви видя лично.

— Предполагам, вече знаете, че напоследък се случиха някои неочаквани събития.

— Защо си мислите, че знам?

— Защото вие винаги знаете всичко.

Полковникът се засмя и рече:

— Цитират ме, така ли? Вярно, че така ви казах. Ние знаем всичко. Това ни е работата. На косъм ли се отърва? Съпругата ви имам предвид.