Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Някой ден ще ви разкажа, ако искате — предложи момчето. — Не зная дали всичко е истина. Човек не винаги може да разбере кое е вярно и кое не е.

— А приятелят ти, Кларънс, как е успял да научи тази история?

— Ами чул я е от Мик. Той живееше в ковачницата. Почина преди години. Та той слушал хората да разказват. А и нашият чичо, стария Айзак, знаеше много и понякога ни разказваше.

— Значи е знаел много за тази история? — попита Тапънс.

— О, да. Ето защо много се зачудих, когато онзи ден го удариха по главата, дали това не е причината. Че е знаел малко повече, отколкото е трябвало и ви го е казал. Затова са го пречукали. Поне така правят в днешно време. Разбирате ли, пречукват те, ако знаеш твърде много за нещо, което би накарало полицията да се заинтересува.

— Значи ти си убеден, че чичо ти Айзак е знаел твърде много?

— Така си мисля. Чул е много неща и ги е запомнил. Рядко говореше за тях, но му се случваше да се разприказва. Най-често вечер, докато си пушеше лулата или пък когато ни видеше нас тримата, аз, Клари и другият ни приятел, Том Гилингам, да си говорим. Том много го разпитваше и чичо Айзи ни разказваше. Ние, разбира се, не знаем дали ни казваше истината или си измисляше. По ми се вярва, че ни казваше истината. Споменаваше, че знае къде се намирали разни работи. И казваше, че ако някои хора, научат може да се случи нещо.

— Така ли? Всичко това е много интересно — рече Тапънс. — Трябва да се опиташ да си спомниш какво точно ти е разказал, защото така можем да разберем кой го е убил. Вече няма никакво съмнение, че е убит. Не е било нещастен случай.

— В началото си помислихме, че е нещастен случай. Нали разбирате, беше зле със сърцето и от време на време му се случваше да загуби съзнание и да падне. Но изглежда… знаете, че бях на предварителното следствие… наистина са го убили нарочно.

— Да, предумишлено убийство — каза Тапънс.

— А вие не знаете ли защо? — попита Хенри.

Тапънс се втренчи в детето. Помисли си, че приличат на две полицейски кучета, впуснали се по една и съща следа.

— Да, било е предумишлено убийство и ти, като негов роднина, а и аз, искаме да научим кой е извършил тази зла и жестока постъпка. Но, може би, ти имаш някаква представа кой може да го е извършил?

— Съвсем не — отвърна озадачено Хенри. — Чувал съм, пък и познавам някои хора, за които чичо Айзи казваше, че му имат зъб. Причината била, че знаел твърде много за това, което те знаели и за нещо, което се е случило тук. Но ми се струва, че ставаше дума за някой, който е починал отдавна. Не си спомням много добре.

— Хенри, мисля, че трябва да ни помогнеш — заяви решително Тапънс.

— Искате да кажете, нещо като да работя с вас? Да разследвам?

— Да, но само ако си държиш езика зад зъбите. Каквото откриеш, ще го казваш на мен, но нито дума на приятелите си, защото иначе всички ще научат.

— Разбирам. В противен случай убийците могат да нападнат и вас с мистър Бересфорд, нали?

— Да, пък на мен никак не ми се иска.

— Напълно ви разбирам — каза важно Хенри. — Вижте сега, ако попадна на нещо или чуя нещо, ще дойда при вас и ще ви предложа да свърша някоя и друга работа в градината. Какво ще кажете? Така ще мога да ви разкажа какво съм научил и никой няма да заподозре. В момента обаче не мога да ви кажа нищо конкретно. Но имам приятели. — Изведнъж той се изпъчи и зае поза, която очевидно бе виждал по телевизията. — Аз зная някои неща. Хората не го подозират. Мислят си, че не съм ги слушал и че не помня, но аз всичко помня… Знаете ли, понякога се случва така, че споменават кой друг знае и ти отиваш при този човек… Така може да научиш много работи. И ако си мълчиш, продължаваш да научаваш още. Предполагам, че всичко е много важно, нали?

— Да, много е важно — кимна Тапънс. — Но трябва да бъдем изключително внимателни, Хенри. Разбираш ли?

— О, да! Разбира се, че ще внимавам. Той знаеше много за това място, чичо Айзак искам да кажа.

— Къщата или градината имаш предвид?

— И за двете. Знаеше разни истории. Къде са ходили някои хора, с кого са се срещали, какво са правили, къде са имали скривалища и така нататък. Понякога ни разказваше. Мама не го слушаше много. Според нея всичко това било глупости. Джони, по-големият ми брат, и той мислеше така. Но на нас с Кларънс ни беше интересно. Нали разбирате, беше като по филмите. Кларънс все ми казваше, че било като в еди-кой си филм. Постоянно ми го повтаряше. И ние много си говорихме за тези работи.

— Чувал ли си някой да споменава името Мери Джордан?