Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Мислила съм върху тази възможност — отвърна Тапънс. — Но съм убедена, че не става дума за хулиганство. Тук има нещо! Не съм сигурна, че думичката скрито е точна, но определено има нещо. То ще хвърли светлина върху една случка в миналото. Някой го е оставил тук или го е скрил, или го продал на друг човек, който го пази. Но има някой, който не желае то да се намери. Айзак го е знаел и те сигурно са се страхували, че ще ни каже, защото, както се казва, славата ни се носи из селото. Говори се, че сме известни контраразузнавачи. Репутацията ни е много висока. Та това нещо, за което ти говоря, по някакъв начин е свързано с Мери Джордан.

— „Мери Джордан не умря от естествена смърт“ — изрецитира Томи.

— Да, а старият Айзак беше убит. Трябва да открием кой го уби и защо. В противен случай…

— Трябва да се пазиш, Тапънс. Много да внимаваш. Ако някой е убил Айзак, защото се е страхувал, че може да ни разкаже за миналото, сигурно няма да се поколебае да те причака някоя вечер зад някой ъгъл и да ти стори същото. Нищо няма да го спре. Хората просто ще кажат: „Е, поредната хулиганска проява.“

— Случва се всеки ден на стари дами — продължи мисълта му Тапънс. — Да, прав си. Това е злощастният резултат, когато имаш бяла коса и вървиш със сковани от артрит нозе. Сигурно ще им се сторя много примамлива жертва. Но ще се пазя. Мислиш ли, че трябва да нося пистолет?

— Не! Категорично не! — отсече Томи.

— Защо? Смяташ, че мога да направя някоя беля с него?

— Можеш да го изпуснеш някъде. Освен това знаеш, че често падаш и е по-вероятно да простреляш себе си, вместо да го използваш за защита.

— Господи, Томи, нали не мислиш, че мога да постъпя толкова глупаво? — възмути се тя.

— Напротив. Убеден съм, че е напълно в твой стил.

— Бих могла да нося автоматичен нож — не се предаваше Тапънс.

— На твое място не бих носил нищо. Продължавай да обикаляш селото, демонстрирайки невинност и интерес към градинарството. Не е лошо да започнеш да говориш, че вече не сме сигурни, че къщата ни харесва и се замисляме дали да не се преместим някъде другаде.

— На кого да го казвам?

— Ами на всички. Така ще се разчуе из селото.

— Тук всичко толкова лесно се разчува — отбеляза Тапънс.

— Да, няма да е зле да пуснеш слуха, че къщата вече не ни харесва толкова, колкото преди.

— Но и ти ще трябва да го потвърдиш.

— Да, да. И аз ще се включа.

— Ще продължиш ли с твоите проучвания? — попита го тя.

— Да. Ами ти, Тапънс? Какви планове имаш?

— Все още не знам. Имам някои идеи. Ще се опитам да измъкна още нещо от… как ти казах, че се казва?

— Първо Чък… а после, Хенри. Май спомена и Кларънс.

След като изпрати Томи за Лондон, Тапънс се разходи безцелно из къщата, опитвайки се да реши с какво точно да се захване. Очевидно тази сутрин не преливаше от идеи.

С ясното съзнание, че се връща там, откъдето започна всичко, тя се изкачи по стълбите към библиотеката. Влезе вътре и разсеяно започна да оглежда заглавията на книгите по лавиците. Детски книжки, много детски книжки. Но какво ли може да извлече човек от тях? Беше напълно сигурна, че е прегледала всяка една. Александър Паркинсон не бе оставил други послания, разкриващи неговите тайни.

Започна да се разхожда из стаята, заровила пръсти в косата си. Мръщеше се и от време на време подритваше най-ниския рафт с книги по теология, които изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се разпаднат. Изведнъж в библиотеката се появи Албърт.

— Търсят ви, мадам.

— Кой? Познавам ли го?

— Нямам понятие. Но не вярвам. Всъщност са няколко момчета и едно-две момичета. Сигурно събират дарения.

— Не си ли казаха имената?

— О, да, единият каза, че се казва Кларънс и че сте чували за него.

— Кларънс — повтори Тапънс и се замисли. „Дали не идва в резултат на вчерашния разговор? Както и да е, няма да навреди да се срещна с тях“. — Другото момче с тях ли е? Онова, с което си говорих вчера в градината?

— Не зная. Всичките много си приличат. И са ужасно мръсни.

— Добре, ще сляза долу — реши Тапънс.

Когато слезе на долния етаж, тя се огледа и обърна въпросително очи към Албърт.

— О, не им позволих да влязат вкъщи — обясни Албърт. — Мисля, че не е безопасно. В днешно време човек никога не знае. Те са навън в градината. Казаха ми да ви предам, че ще ви чакат до златната мина.

— Къде? — възкликна недоумяващо Тапънс.

— Златната мина.

— Аха! — досети се Тапънс.