Агата Кристи - Задната врата на съдбата

Тапънс не бе дошла за чая, но не можеше да откаже. Поднесоха го веднага след като се настани. Чаят бе много слаб. Сервираха също и бисквити и сандвичи с рибен пастет, който имаше много съмнителен вид. Докато пиеха чая, цареше мълчание.

Един възрастен мъж с брада, който й се стори поне на сто години, седна решително до нея.

— Уважаема госпожо, струва ми се, че ще е най-добре първо с мен да размените няколко думи — промърмори той. — Аз съм един от най-старите тук и съм най-добре запознат с историите от миналото. Знаете ли, в селото са се случвали много неща. Наистина много работи са се случвали, но едва ли мога да ви ги разкажа наведнъж. Така или иначе, ние всички сме чували по нещо.

— Както разбирам, някога животът тук е бил наситен със събития — побърза да отвърне Тапънс, защото се уплаши, че господинът може да се отплесне на някоя друга тема. — Случили са се много отдавна, през Първата световна война и преди нея. Едва ли спомените ви датират от толкова отдавна. Но може би сте слушали разказите на ваши по-възрастни роднини.

— Да, така е — закима енергично мъжът. — Много истории съм чул от чичо ми Лен. Той беше голяма работа. Знаеше много. Ясно му беше кое как става. Разбрал бе какво се е случило в онази къща на кея преди войната. Дааа… Лоша работа било. Нещо около онези факисти…

— Фашисти — поправи го една от дамите, която седеше много изправена на стола си. Имаше снежно бяла коса, а на врата си бе вързала едно много смешно фишу.

— Добре де, фашисти. Какво значение има? Та той бил един от тях. Точно като оня в Италия. Мусолини ли беше? Едно такова странно име. Та онзи направил много поразии — събрания, пропаганда и какво ли още не. Май се е казвал Мозли.

— По време на Първата световна война тук е живяло едно момиче на име Мери Джордан, нали? — попита Тапънс и в този момент си каза, че въпросът й май не е на място.

— Да, имало е. Казват, че била красавица. Измъквала военни тайни от моряци и офицери.

Неочаквано се чу едно тъничко бабешко гласче:

Възрастният господин до Тапънс също запя:

— Не си спомням как беше по-нататък.

— Достатъчно, Бени — намеси се строго една възрастна дама, която вероятно бе съпругата или дъщеря му.

Още една дама запя с треперещ гласец:

— О, замълчи, Моди! Омръзна ни да слушаме тази песен. Дай ни възможност да си поговорим с дамата — обади се чичо Бен. — Тя е дошла тук, за да си поговори с нас. Иска да научи къде е скрито онова нещо.

— Колко интересно — оживи се Тапънс. — Нещо е било скрито тук?

— Да, станало е преди 1914 година. Така съм чувал. Никой не знае точно какво е било скрито и защо, и изглежда това е най-забавното.

— Било е нещо, свързано със състезанията с лодки — намеси се една от дамите. — Нали се сещате, състезанията между Оксфорд и Кембридж. Водиха ме веднъж в Лондон да ги видя. Как минават под мостовете и така нататък. Беше чудесен ден. Оксфорд победи.

— Само глупости говориш — смъмри я дамата със снежно бялата коса. — Нищо не знаеш за онзи случай, съвсем нищо. Аз знам най-много от всички ви, въпреки че се е случило преди да се родя. Сестрата на баба ми ми разказваше. Тя пък научила от леля си. Много се говорело тогава, че имало нещо скрито и хората го търсели. Споменавало се дори за златна мина. Да, за златно находище в Австралия.

— Абсолютни глупости! — избоботи един възрастен мъж, който пушеше лула. Лицето му изразяваше пълното му неодобрение към присъстващите. — Сбъркали са златните рибки със златната мина. Такова невежество!

— Каквото и да е било, сигурно е струвало много пари, иначе защо ще го крият — обади се друг човек. — Полицията го е търсела, разни държавни мъже са идвали, всичко са преобърнали, но нищо не са намерили.

— Не са тръгнали по верните следи — отбеляза мъдро една от дамите. — Винаги има следи, въпросът е да ги открият.

— Колко интересно! — възкликна отново Тапънс. — А къде са тези следи? В селото, някъде около него или…

Не можа да довърши, защото няколко души заговориха едновременно.

— В ливадата зад Тауър Уест.