Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Не, след Литъл Кини. Точно там.

— Не, в пещерата. В пещерата до морето, при Болдис Хед. Там, където са червените скали. Там са криели контрабандните стоки. Хората говорят, че още можело да се намери нещо там.

— Чувала съм, че един испански кораб от тяхната Армада е потънал някъде наблизо. Бил пълен с дублони.

— Боже мили! — възмути се Томи, когато се прибра вечерта вкъщи и видя съпругата си. — Изглеждаш ужасно уморена, Тапънс. Просто съсипана. Какво си правила?

— Наистина съм съсипана — промърмори тя. — Не зная дали скоро ще успея да се съвзема.

— Но какво си правила? Да не би да си била отново горе в библиотеката и да си подреждала книгите?

— Не, не. Вече не мога да гледам книги! Писна ми от тях!

— Тогава от какво си толкова уморена?

— Знаеш ли какво е КП?

— Не. Може би е… — поколеба се той.

— Албърт сигурно ти е казал какво е, но едва ли можеш точно да си го представиш. Ще ти разкажа, но първо си сипи нещо за пиене. Уиски или коктейл? Аз също бих пийнала.

Тя успя донякъде да осведоми Томи за събитията от следобеда. От неговите уста често се изтръгваше: „Боже Господи“. Накрая каза:

— Къде си попаднала, Тапънс! Поне научи ли нещо интересно?

— Не зная — призна си тя. — Когато няколко човека ти говорят едновременно и ти казват различни неща, а на всичкото отгоре повечето от тях фъфлят… е, едва ли можеш да осъзнаеш дали си разбрал нещо. Все пак ми се струва, че онова, което чух, може да ми послужи. Навежда ме на някои мисли.

— Какво имаш предвид?

— Носели са се различни слухове за нещо, което е било скрито някога тук. Някаква тайна от времето на Първата световна война, дори и преди нея.

— Нали вече го знаем? Имам предвид, че го научихме от високо място.

— Да, но в селото се разказват различни стари истории. Станали са нещо като легенди. Чули са ги я от сестрата на баба им, я от някой чичо, я от някоя леля, която пък го знае от стрината на не знам кой си и така нататък. Представяш си как през годините са украсили историите, но някоя от тях може да се окаже истинската.

— Какво? Искаш да кажеш, че може да се е загубила измежду всичките измислици?

— Да, като игла в купа сено. — Тя замълча, сетне продължи: — Ще си избера няколко истории, които ми се струват най-вероятни. Трябва да ги отсея и то бързо. Ще подбера хората, на които може да се вярва, че наистина са чули нещо. После ще ги накарам да ми разкажат отново какво точно са чули от леля си Агата или леля си Берта, или чичо си Джеймс. И така, като ги разпитам един по един, се надявам да достигна до някакъв резултат. Разбираш ли, тук някъде трябва да има нещо.

— Да, но все още не знаем какво е то — рече Томи.

— Но нали точно това се опитваме да открием.

— Съгласен съм, но не смяташ ли, че все пак трябва да имаме някаква представа какво е, за да можем да го търсим?

— Не мисля, че са златни дублони от испански кораб, потънал някъде наблизо, нито пък е нещо, скрито в пещерата на контрабандистите.

— Може да е някой страхотен френски коняк — рече с надежда Томи.

— Може и да се натъкнем на френски коняк, но едва ли него търсим — ядоса се Тапънс.

— Така или иначе ще е нещо, което ще се радвам най-сетне да намерим. Може да е писмо или документ. Любовно писмо, с което са могли да изнудват някого преди шейсет години. Но какво значение би имало то сега?

— Никакво. Във всеки случай скоро трябва да добием някаква представа какво е скрито тук. Томи, мислиш ли, че изобщо ще успеем да разберем какво е?

— Не знам — каза замислено той и замълча. След малко продължи: — Днес получих допълнителна информация.

— За какво?

— За преброяването.

— За кое?

— За преброяването. Имало е преброяване тук. Записал съм си годината и датата. Точно тогава в къщата на Паркинсонови е имало много хора.

— Как успя да разбереш?

— О, благодарение на разнообразните методи за събиране на сведения на мис Колодън.

— Започвам да ревнувам.

— Не бива. Тя е много груба и често ме ругае, пък и едва ли може да се нарече пленителна красавица.

— Радвам се — промърмори Тапънс. — Но какво общо има преброяването с нашия случай?

— Помислих си, че след като Александър пише: „беше един от нас“, то при преброяването хората, които са били в къщата, е трябвало да се регистрират. Това важи за всеки, който е останал да пренощува. Сетих се, че документите оттогава сигурно се пазят и от тях може да се направи списък на гостите.