Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Много любезно от твоя страна — усмихна се Тапънс. — Ела да ми ги покажеш.

Тръгнаха заедно към градината и отидоха до въпросното място.

— Ето ги. Посадени са много гъсто и трябва да се разредят, а извадените ще посадя отново ето тук отстрани.

— Аз нищо не разбирам от марули — призна си Тапънс. — С цветята съм малко по-добре, но от грах, брюкселско зеле, марули и всякакви други зеленчуци нищо не разбирам. Искаш ли да обработваш градината ни?

— О, не, все още ходя на училище. А през лятото ходя да бера плодове.

— Разбирам — кимна Тапънс. — Ще ти бъда много благодарна, ако ми намериш някой да работи в градината.

— Добре, ще го имам предвид. А сега довиждане, мадам.

— Няма ли да ми покажеш какво ще правиш с марулите. Бих искала да видя.

Тя се отмести настрани и внимателно наблюдаваше работата на Хенри Бодликот.

— Хубаво става. Колко сочни изглеждат тези. За дълго остават свежи.

— А тези? — осведоми се Тапънс.

— Не. Тези не ги бива много. Сочни са, но не са трайни.

— Е, благодаря ти много — каза Тапънс.

Тя се обърна и тръгна към къщата. Забеляза, че шалът й се е изхлузил и се върна да го потърси. Хенри Бодликот бе поел към дома си, но като я чу, се обърна и я пресрещна.

— Шалът ми — рече Тапънс. — Изхлузил се е… О, ето го на онзи храст.

Той го взе и й го подаде, но не си тръгна. Започна да пристъпва от крак на крак. Изглеждаше притеснен и Тапънс се зачуди какво му става.

— Какво има? — попита го тя.

Хенри вдигна очи към нея, избърса с ръка носа си, почеса се по ухото и започна да чертае с крак фигурки по земята.

— Чудех се… дано нямате нищо против, че ви питам…

— Е? — подкани го Тапънс, загледана въпросително в него.

Хенри силно се изчерви и продължи да пристъпва от крак на крак.

— Ами… не ми се иска… не, че искам да ви питам, но просто се чудех… искам да кажа, че хората говорят… хората говорят, че… ами… искам да кажа, че съм ги чувал да споменават…

— Да? — подкани го отново Тапънс, чудейки се какво ли толкова е разстроило Хенри. Какво ли е могъл да чуе за мистър и мисис Бересфорд, новите собственици на „Лаврите“. — Какво си чул?

— О… ами… че вие сте дамата, която през войната хващала шпиони и господинът също. Разкрили сте някакъв човек, който бил немски шпионин, но се правил на друг. Ама вие сте го разкрили. Имали сте много приключения и накрая всичко се изяснило. Искам да кажа, че сте били… не зная как да го нарека… предполагам, че сте работили в тайните служби и след като сте си свършили работата, много ви похвалили. Е, било е отдавна. После сте имали някакъв случай… нещо с някакви детски стихчета.

— Така беше — кимна Тапънс.

— Боже мили, детски стихчета — той изрецитира едно.

Тапънс продължи със следващия куплет.

— Не го помня цялото, но ми се струва, че ставаше дума за някакъв човек, който не искал да си казва молитвите и затова го хванали за единия крак и го блъснали надолу по стълбите. Всъщност може и да не е така. Сигурно смесвам различните стихчета.

— Ами… много е хубаво това, дето хора като вас са избрали да живеят точно тук. И изглеждате едни такива, съвсем обикновени, досущ като нас. Ама… не разбирам защо е трябвало да намесват детски стихчета?

— О, в тях беше шифърът — обясни Тапънс.

— Имате предвид, че се четат по определен начин ли? — продължи да пита Хенри.

— Нещо такова. Е, така или иначе всичко беше разкрито.

— Колко интересно! — възкликна Хенри. — Нали нямате нищо против да разкажа на приятеля си? Казва се Кларънс. Малко глупаво име. Всички му се подиграваме заради него. Но е добро момче. Ще бъде много впечатлен, като му кажа какви хора живеят в нашето село. — Той погледна Тапънс с обожание, каквото можеше да се види единствено в очите на куче. — Страхотно!

— О, беше отдавна. През четирийсетте години.

— Беше ли ви забавно или се страхувахте?

— По малко и от двете — отвърна Тапънс. — Май аз бях по-уплашената.

— Е, сигурно е нормално. Но ми се вижда странно, че дойдохте тук и се забъркахте отново в подобно нещо. Бил е морски офицер, нали? Искам да кажа, че се е представял за такъв, но всъщност не е бил. Бил е немец. Поне така ми каза Кларънс.

— Нещо такова — смотолеви Тапънс.

— Значи за това сте тук. Защото, знаете ли, едно време тук е станала някаква история. Било е много отдавна, но както изглежда, е била подобна на вашата, онази с шпионина. Бил е офицер на подводница и продал плановете й. Е, аз така съм чувал. Така говорят в селото.

— Разбирам — рече Тапънс. — Но не това е причината ние да дойдем тук. Просто си купихме тази хубава къща, за да живеем в нея. И аз дочух тези слухове, но не зная какво точно се е случило.