Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Все още е — повдигна вежди Томи.

— Струва ми се, че си изпълнен с повече надежда от мен. Имам неприятното усещане, че има нещо… нещо не наред с всичко тук. Някаква сянка от миналото.

— Не го произнасяй — прошепна й Томи.

— Какво да не произнасям? — попита с недоумение Тапънс, като сниши гласа си. После изведнъж разбра, приближи се до Томи и промълви в ухото му: — Мери Джордан?

— Да. За нея се сетих.

— Аз също. Но какво общо има това с настоящето? Какво значение има миналото? Не би трябвало.

— Да, но има значение — каза Томи. — Влияе на настоящето по някакъв необичаен начин. По начин, по който никога не бихме допуснали.

— Искаш да кажеш, че онова, което става, сега е последица от събития, които са се случили в миналото.

— Да. Нещо като дълга верига. И всяко събитие е брънка от нея.

— Напомня ми за Джейн Фин и нашите приключения, когато бяхме млади.

— Често си мисля за тях — каза Томи — и понякога се чудя как се отървахме живи.

— Помниш ли как станахме съдружници и се престорихме на детективи.

— Колко забавно ни беше! — възкликна с умиление Томи. — Помниш ли…

— Не, не желая да си спомням — заяви твърдо Тапънс. — Нямам никакво намерение да мисля за миналото, освен ако… ако може да ми помогне с нещо. Придобихме опит, нали? Сетне дойде и мисис Бленкинсоп…

— Да. Мисис Бленкинсоп. Никога няма да забравя, когато влязох в стаята и те видях да седиш там. — Тапънс се засмя, а Томи продължи: — Откъде ти дойде тази смелост, Тапънс? Избута цял гардероб, за да чуеш разговора между мен и мистър… как му беше името? А после…

— А после мисис Бленкинсоп… — засмя се отново Тапънс. — Ами последният ни случай?

— Но ти нали не мислиш… — поколеба се Томи, — нали не мислиш, че всичките ни случаи са нещо като подготовка за този?

— Според мен са. Мистър Робинсън едва ли би ти говорил по този начин, ако не е имал предвид досегашната ни работа. Поне що се отнася до моята.

— Той се изказа много ласкаво за теб.

— Сега обаче всичко се промени — отбеляза тъжно Тапънс. — Имам предвид Айзак. Убиха го с удар по главата в нашата градина.

— Да не би да мислиш, че е свързано с…

— Не мога да не си го мисля — призна Тапънс. — Ние не разследваме една обикновена мистериозна история. Имам предвид ровенето в миналото, кой кога е умрял, кой какво е казал и така нататък. Стана лично. Искам да кажа, че убийството на стария Айзак промени ситуацията.

— Той беше много възрастен и вероятно това има някакво значение.

— Не мисля, че си прав. Нали чухме медицинската експертиза тази сутрин. Някой е искал да го убие. Но защо?

— Защо не са убили нас, ако ние сме причината? — попита Томи.

— Може и да се опитат. Мисля си, че той е могъл да ни каже нещо. Вероятно дори се е канил да го направи. Може да е заплашил някого, че ще ни каже за момичето или за Паркинсонови, или за шпионската история през 1914 година. Такива тайни се продават. Ето защо са му затворили устата. Но ако ние не бяхме дошли да живеем тук и не бяхме започнали да задаваме въпроси, и да се опитваме да разгадаем загадката, това нямаше да се случи.

— Тапънс, не се вълнувай толкова.

— Не мога да не се вълнувам. Вече не бих могла да върша каквото и да било с чувството, че се забавлявам. Липсва ми тръпката. Сега работим по нещо съвършено различно, Томи. Преследваме убиец. Но кой е той? Не знаем още, но можем да открием. Не е случка от миналото, а е от настоящето. Стана преди шест дни. Това убийство е свързано с нас и с тази къща. Трябва да го разкрием и ще го направим. Още не знам как, но ще съберем всички улики. Чувствам се като куче, което върви по следа. Аз ще се заема с нещата тук, а ти — по другите места. Точно както досега. Ще говориш с разни хора, ще възлагаш на онази жена да търси сведения и така нататък. Сигурна съм, че има хора, които не са свидетели на събитията, но са чували за тях и знаят. Знаят истории, мълви, клюки.

— Но, Тапънс, не можеш да вярваш, че имаме някакъв шанс да…

— Вярвам! — заяви твърдо тя. — Не зная как и по какъв начин, но съм убедена, че когато ни стане ясно, че някаква зла сила е замесена и тази сила е убила стария Айзак… — Тя замълча.

— Можем да сменим името на къщата — предложи ни в клин, ни в ръкав Томи.

— Какво? Да я наречем отново „Лястовиче гнездо“?

В този миг над главите им прелетяха няколко птички. Тапънс вдигна глава, проследи ги с поглед и после се взря в градинската врата.

— „Лястовиче гнездо“… нямаше ли стих за някакво лястовиче гнездо? Или беше по-скоро за някакви птици? Струва ми се, че жената, която работи за теб, ти го беше цитирала. Вратата на смъртта, нали?